43 000 Feet
РЕЖИСЬОР CAMPBELL HOOPER  •  ПРОДУЦЕНТИ HEATHER LEE И AMBER EASBY
Нова Зеландия / 2013 / 9'
Статистик изследва психологическите ефекти, когато човек се озове на границата между живота и смъртта. Тя е дълга 3 минути и 48 секунди, времето, за което падащия от 13 000 метра височина индивид ще удари земята след разпадане на самолет. Не просто физика, а метафизика.
4 3 000 feet е на съвременен език , т.н. narrative филм - филм, в който разказа под формата на глас зад кадър доминира и управлява историята. Естетически погледнато, това не е много по-различно кино от класическата актьорска форма, но често се прибягва до разказа, защото позволява да се предадат по-сложни идеи и въпроси от философията, а в случая от взаимо допълващите се въпроси от научен и философски характер. Харесвам го. Особено, когато визията на филма е качествена и в синхрон с това, което се чува. Това е различен тип изживяване. Има разказвач и той знае всичко, а това, което виждате е проекцията му в уж реалния живот. Защото и това, което виждате е авторска интерпретация, но не се подлага на критичност, за да следите разказа му. И тук се крие първия момент, в който усещате, че 43 000 feet е филм, който определено трябва да изгледате докрая. Кадъра с падащия човек. Нереален кадър, но реалистичен. Представя гледна точка, която вероятно никога не сте си представяли, че дефакто е възможна. Поглеждате нагоре, осъзнавате колко е синьо небето и в един момент малката точка над вас осъзнавате, че е падащ човек. Добро начало.
 
Статистиката е основен инструмент, с който историята борави, за да ви убеди в истинността си. Разбира се, това е илюзия за статистика, тъй като реалните статистически уравнения не са показани, освен сложни графики. Киното винаги е било илюзия и винаги ще бъде. Но, важна е идеята, в която ако се абстрахираме от акуратността, е ясна – всичко се случва според закономерности. Има логика. Едноминутно забавяне, докато ходите по тротоара в следствие на това, че сте се загледали в някоя витрина може да ви спаси живота на следващото кръстовище, където минута преди да минете някой профучава на червено. Обратния сценарий също е възможен. Всичко е свързано. Във всеки един аспект. Животите на всички ни се влияят постоянно едни от други без да е възможно да проследим тези връзки. Те са невидими, без мирис, без вкус, без никакъв знак, че са там. Наричаме ги случайности и съвпадения. Много ми хареса начина, по който се заигра с понятието клише. В първата си половина, John Wilkins ни изреди няколко въпроса, които най-вероятно бихме си задавали, наблюдавайки го от перспективата на хипотетично възможната, но невъзможно „точно на мен“ да се случи реалност. В този план, тези въпроси звучат логично и макар леко наивни, са близки до начина на мислене на стереотипизирания средностатистически човек. Но имайте предвид, все пак, че действителността е доста по-сложна и филмите са част от илюзията й, независимо колко проницателно и рационално звучат.
 
Enter the future, walking backwards, so you don’t forget the past. Много интересна мисъл, над която пишеше още Ka Mua, Ka Muri, но нищо не намерих за тях. Това е както се казва може би черешката на филма. Модела, в който разбирате миналото като нещото, което е от значение, защото е единственото, което реално съществува. Настоящето е дефакто минало във всеки следващ миг, а бъдещето не съществува, докато не се случи, когато става минало. А какво е един миг? След като не може да бъде измерен, то той е хоризонт на събития. Това е термин, с който се обяснява точната границата между материята черната дупка. Хоризонт на събитията, след който няма нищо. В него всичко застива в безвремие и изчезва от нашата действителност. Само че за да възприемете тази съпоставка, е много важно от коя перспектива разбирате действителността. Като нещо, изградено върху миналото или като фрактална материя от възможности. Миналото дефакто може да бъде разглеждано като застинала в безвремие действителност, защото не подлежи на никаква промяна.
 
Историята на бездомника също заслужава да й се обърне внимание. Макар да е незначителен дял от дължината на целия филм, тя беше цял филм във филма. Със съвсем различна естетика, концепция, дори  различен извод, но сходен логически фундамент с основната история на Wilkins. Тоест втори план, в който разказвача се аргументира по друг начин, провокирайки вашата мисъл, за да навлезе по-дълбоко във вниманието ви и вие да станете още по възприемчиви и податливи на емоционалната манипулация – може би базисната цел на киното като културен субект. Не намирате ли това за гениално?!
 
В един няколко минутен филм има толкова много съдържание за размисъл, сравнения и търсене на сходства с вашия личен опит и разбиране на действителността като реалност, но не като единствена такава. Според статия във февруарския брой на National Geographic, процесите в мозъка може би изглеждат по този начин – една огромна мрежа от връзки между отделните области на мозъка. Дължината й е вероятно 160 хиляди км, достатъчна да обиколи Земята 4 пъти. Айнщайн казва, че всеки човек е отделна Вселена. Дали не е бил прав, осъзнавайки обемите от информация, който съществуват в съзнанието на всеки от нас.

С други думи, 43 000 feet е поредния филм, разнищващ безкрайната тема за смисъла на живота, но много добре направен и с напредничав кино език. Финансиран от филмовия център на Нова Зеландия. Дано един ден и тука доживеем достигането на такова ниво на кино изразяване, финансирано от държавата.
SUBSCRIBE
АВТОР Юлиян Спасов
comments powered by Disqus
ПАРТНЬОРИ ПАРТНЬOРСКИ КЛУБОВЕ
Google+