Коне и еднорог се срещат в една свежа история за различността, поднесена ни от Daniel van Westen. Recently in the Woods ни учи да носим с гордост рогата си, напук всякакъв присмех.
По дърветата може и да не растат ягоди, но всичко останало във филма си е направо сериозно – макар и представено по комичен начин. Липсата на толерантност не е нещо ново; присмехът над различния – също. Един от детайлите, обаче, които правят впечатление, е скуката, подаваща се иззад една конска прозявка.
Ерих Фром казва: „Убеден съм, че скуката е едно от най-големите мъчения. Ако трябва да си представя ада, той би бил мястото, където си вечно отегчен”; и „Скуката не е нищо друго освен парализа на продуктивните ни сили”. Бихме могли да си зададем въпроса – скучае ли човек, който има какво смислено да прави с времето си? Оттам насетне – за онези, които обичат да категоризират – конете твърде много заприличват на добре познати типажи от съвременната и не само действителност.
И както става в много от анимациите – лошите присмехулковци си получават заслуженото. Ако държим да смучем от пръстите, бихме могли да открием някаква вселенска или божествена намеса в точния мерник на падащите ягоди. Все пак – сякаш – от подобни упражнения върху очевидния авторов замисъл няма кой знае каква полза.
„Recently in the woods” успява в една минута да събере предостатъчно поука. До нея някои от нас не достигат за цял живот. Това, което спасява еднорога е тъкмо причината за подигравките. Отхвърлянето на разнообразието е противоприродно. Да си различен не е проклятие, а който има проблем с това... ягоди по главата за него!
