Abita е японско-немска анимация, чието дълбоко послание се визуализира метафорично във всеки един кадър. Shoko Hara и Paul Brenner ни представят болезнената ситуация, в която живеят децата на Фукушима – техните надежди и мечти в опозиция с реалността.
А
ко търсим основната цел при направата на японско-немския Abita, то бихме я намерили във възможно най-чистия и невинен опит за алтернативна проекция в човешкото въображение на случилия се във Фукушима на 6-ти август 1945 г. жесток и варварски акт от страна на САЩ, оставящ след себе си хиляди жертви, ранени и бездомни.Международното кино, това важи в голяма степен за японското, нерядко се насочва към проблематизацията на подобни сюжети – последствията не само от външно причинените посегателства, но и бедствията, резултиращи от човешкото пренебрежително отношение към природата. Излезлите множество документални и игрални късометражни филми разкриват действителните истории на засегнатите от тези бедствия. В последните няколко години се забелязва също така нарастване на безпокойството в международен план и осъзнаването на последиците, които неминуемо следват тези актове. Примерите за подобни филми са много, тук може да отбележим само два: документалният Then and Now (2011), разкриващ трагичните истории на оцелелите след разрушителните цунами и земетресение в Ишиномаки, и игралният Blind (2011), чиято идея разкрива алтернативна пост-апокалиптична картина на Токио.
Изборът на Shoko Hara и Paul Brenner е по-различен и изключително сполучлив. Те ни представят анимирана история през погледа на малко момиче, символично изкарвайки на преден план именно последствията чрез погубените копнежи на последващото невинно поколение. Природата се явява недостъпна и опасна, а децата единствено могат да се докоснат до нея в мечтите си – противопоставените реалност и фантазия са двата полюса, които се срещат в това въображение. Въжделението по нормалното детство и страданието заради плашещата действителност се снемат в чистото съзнание с цел изграждането на една алтернативна и красива визия за света.
Abita е анимация, чиято цел е да провокира и подтикне към размисъл всеки зрител. Кадрите разкриват артистичния и майсторски похват на Shoko Hara да си служи с образите - техния подбор, цветовата гама, визуализацията на емоционалното и душевно състояние - и чрез всичко това да представи дълбинното метафорично съдържание на основния концепт. Подобно преплитане на емоции – от страдание към надежда - Shoko Hara представя по сходен начин и в направата на анимирания клип I am Poet на немската група Shiver.
Първите кадри от Abita ни разкриват малко затворено пространство - стаята. Носталгичната музика и сивите нюанси разбулват частично действителността, пред която са изправени децата на Фукушима. Така, между тези четири стени е обречена детската съдба. Цветните рисунки по стената изначално правят впечатление на прозорци, те обаче не са прозорци към външния свят, а към въображаемия. Изрисуваните природни пейзажи подсказват за копнежа на детето, който не е насочен към материалните блага, а напротив, желаната картина е тази на една неразрушена и неопустошена природа, на незасегнати от радиация дървета, на светлото и незатулено от радиоактивни облаци слънце.
Реалността в Abita е сива и мрачна, докато визиите във въображението са красиви и пъстри. В мечтите на малкото дете изсъхналото дърво разцъфва в красива сакура. Само в този кадър зрителят може да се потопи в дълбоката метафора за живота и неговата преходност. В японската култура прекрасното розово вишнево дърво е един от символите, изразяващи будисткия концепт за краткотрайната природа на човешкия живот – въпреки своето красиво разцъфване, то е неминуемо последвано от смъртта. Изборът на сакурата не е случаен – от една страна тя визуализира имагинерното изграждане на по-красив свят от детето, а от друга ни представя надеждата и успокоението чрез познанието и примирението за патоса на нещата и тяхната непостоянна и неустойчива есенция. Подобен концепт таи в себе си дълбока носталгия, но ни дава и ясна визия с интенция към настоящето. В този смисъл примирението с миналото се мисли като предпоставка откъм възможността за разкриване на сегашния момент.
В начертаната в съзнанието картина природното разцъфва, но то е моментно и нереално. Прекрачвайки прага на стаята, сме изправени пред грубата действителност – носталгичната музика се трансформира в звуци от апарати, измерващи радиоактивността, а прелитащите водни кончета наподобяват за миг военни самолети. На децата на Фукушина е отречено нормалното детство, на тях е снета дори възможността да дишат без маска…
Друг съществен символ е водното конче. То се появява още в началото на филма и завършва с него. Преплита реално и въображаемо, докато символиката на крилата препраща непосредствено към идеята за свободата. По думите на Shoko Hara водното конче репрезентира именно стремежът към свобода и същевременно невъзможността за достигането й. Трансформацията на детето разкрива двустранния смислов товар на образа. От една страна идеята на природното, реализираща се чрез символичното представяне на водното конче, а от друга отново преходността на живота. В непълната метаморфоза на това малко животно се проявява неизменната връзка между земята и въздуха, а краткият му жизнен цикъл подтиква към преоткриване мигновеността на живота и неговата стойност.
През 2013 Abita печели наградата за най-добър анимиран филм на International Uranium Film Festival, а тази година присъства в селекцията на над десет филмови фестивала по цял свят. Дълбокото послание, внедрено в тази анимация, цели да достигне до всеки един зрител, подбуждайки го към ясната увереност за последствията, които има алчната и жестока човешка природа. Същите тези последствия засягат не само нас, но и идващите поколения, които трябва да понесат на своите рамене целия товар от погрешната представа на човечеството, приемащо всичко заобикалящо го за даденост.
