Майка на дете, болно от церебрална парализа, се влюбва в неговия рехабилитатор-гимназист. Филм за изборите, които всеки ден и всеки живот правим.
О
нази деликатна магия на киното да разказва освен история, и чувство. Да го изплита филигранно между кадрите. Да превръща в поезия случките от прозаичния делник със силата на кинематографията.Големият смисъл в този малък филм е ОГРАНИЧЕНИЕТО. В тесен смисъл, физическото ограничение, заболяването на малкото момче и неговата неспособност да бъде пълноценен в заобикалящия го материален свят. Впрочем, името “Brady” означава “енергичен” или такъв, който има силното желание да бъде независим и лидер; който се фокусира върху мащабни въпроси и неглижира детайлите. Като например как ще се придвижва до училище. Излишно е да казваме, че в случая е тъкмо обратното. Обаче, в по-широк смисъл, темата е за Ограничението, въобще. И тук вече изместваме вниманието си от образа на хлапето към този на Майката. Докъде стига човешката воля за щастие, когато насреща й противостоят общественото мнение, табутата и регламентите на социалните роли. Ограничението като наложен стереотип и дори комформизъм, като отказ от себе си заради някой друг. Все важни въпроси ….
Но конфликтът хич не под въпрос. Той е повече от ясен и това е в основата на също кристално ясното послание на филма. Майката между задължението и желанието, между повелите на кръвта и тези на сексуалността си, между социално приемливото и счупването на общоприетия шаблон на поведение. Майката между майката и любовницата.
Филм за искрената обич между Майка и Син. И един симпатичен колежанин с характерно яке, който разпалва първичните енергии и атавизими в Нея.
Любовта никога не се държи възпитано.
7 минути кино време не е много и задължава драматургията да бъде безупречна, в случай че се гони качество. А случаят е точно такъв. 7 минути, за да изведеш историята докрай. И още, както вече казахме – чувството, конфликта … 7 минути означават силна първа – поредната вечер/нощ в семейството. Детските очи са взрени провиждащо и мъдро в тъмния таван; майката провежда регулярните ритуали на липсващия баща – сметките, семейния бюджет въобще. Тялото й събира чаршафите чак на развиделяване, това са утрините на нейните нереализирани желания. Нощта изтича, с времето и виното, до ден. Подсказано ни е, че нещо предстои.
Талантлива режисура. Ето един детайл, или всъщност цял мотив, който наблюдаваме два пъти. Мотивът за наблюдението или наблюдаващата камера през очите на някой от героите. Първия път Майката наблюдава рехабилитацията в басейна. Младежът помага на сина й. Пред очите й се разгръща визуалният триумф на здравото младо тяло, смехът на детето, позитивната енергия и синергия между двамата, но преди всичко здравото младо мъжко тяло, което компенсира и валидира болното, но по-напред – изглежда добре. Втория път наблюдаващият е самият Брейди. До басейна са майка му и младият мъж. Прекрасна актьорса игра в този момент – двамата (Melinda McColgan & Jonny Wexler) случват усещането за неловка ситуация, за неудобство, за мимолетен сблъсък със социалната стигма. Тя му дава бележка. Привидно, можем да гадаем какво има на нея – вероятно номер и/или адрес. Метафорично, тя му връчва своята съвест. Любовницата за момент надделява над майката. Но в следващия, след връхлитащото осъзнаване на нелепия опит, бърза да си я прибере обратно. Майката печели войната и сълзите. Лицето на наблюдаващото момче е непроницаемо, защото съдържа калейдоскоп от емоции – нещо измежду интерес, гняв, надежда, презрение, всичко това или съвсем друго …
Още добри думи за поделената режисура. Линия на разказа, която направо тече и дори се лее, без това да е знак за хаотичност. Напротив, лее се, защото има драматургично и монтажно оправдание. Например във връзката от нощ към ден, или от детайл на виното в чашата към водата в басейна. Пипната работа! В допълнение, органична музика, която подкрепя кадрите. Това стига и дори прави впечатление.
“BRADY” е дело на режисьорското дуо - John Heeg & Chris Westlund – носещо името “NAUTICO”. Сценарият е на първия, който в колежанските си години е бил доброволец в болница за деца, страдащи от церебрална парализа в Кълъмбъс, Охайо. Вдъхновен от сензитивността им, той сяда и разписва историята. В ролята на Brady влиза Chance Armstrong (!). Името предизвиква внимание, като се има предвид, че момчето действително има физически недъг. По време на снимките до него неотлъчно е неговата майка. А за финалната сцена във ван-а, самият Heeg в едно интервю разказва, че с партньора му са били до момченцето, но са предпочели да не му дават специални указания, а просто да оставят нещата да се случат максимално естествено. Chance сам да реши тона и настроението на образа. Heeg казва: “Той се справи прекрасно! Беше наистина магичен момент да бъда там до него. И досега това е любимата ми сцена във филма. Тя показва богатия вътрешен свят на героя по един изкусен начин. Харесва ми как Брейди изглежда доволен, но същевременно замислен и дори леко тъжен. Всичко това предполага емоционална зрялост и необятна душевност.”
На финала Брейди отново наблюдава, този път Света през сваления прозорец на колата. Животът празнува своите древни основания. Дори когато е гаден, той е красив, защото не е по силите ни. Ако Кубрат Пулев можеше да напише кратко ревю за този филм (а той със сигурност може!), то би звучало горе-долу така:
“Филм за едни хора, които въпреки всичко продължават напред …”
