Денят на наема и нощта на Петра... Или какво е принуден да прави Творецът, за да БЪДЕ в съвременния свят? Отговорът на този въпрос е една от най-успешните и награждавани български анимации в последните години.
К
артината има стойност в момента на своето създаване, после е само пощенска картичка от далечно плаване.”За “Денят на кървавите венци” на Димитър Димитров-Animiter се разчу покрай получената награда за най-добра анимация на филмовия фестивал Hollywood Weekly в Лос Анджелис. Когато говорим за кино, бляскавият топоним ХОЛИВУД моментално завладява сетивата на масовата публика. Нещо като червени килими за кървавите венци. Обаче, филмът е много повече от Холивуд. Най-малкото, черният бланк в началото е осеян с лавровите венци на цифра други престижни селекции и призове от фестивали, включително и у нас - наградата на Съюза на българските филмови дейци на Международния фестивал на анимационното кино във Варна, Видеохолика, Балчик, че дори и “Хасковски каунъ”.
Някакси с умна (само)ирония към горното стоят началните думи за технологията на късометражната анимация – “Един филм, нарисуван на смартфон”. В своя собствен Vimeo канал, на който е публикувал творбата, самият режисьор Димитър Димитров отговаря на въпрос за използваната апликация – “Galaxy Note 3, Animation Studio, после – Premiere”. Това за заинтересованите и посветени техничари.
Иначе, сценарият на „Денят...” е по едноименния разказ на Дилян Еленков. Бързаме да кажем, че още на ниво заглавие, са набрани първите немалко точки – това е поезията на кратката форма. Метафората печели внимание и признание. При сравнение разбираме, че Animiter също е добавил свои слова като задкадров глас към литературния първообраз. Такъв е случаят например с красивата мисъл за изкуството като процес по-горе.
В интервю за сайта lunatic.bg четем думите на аниматора за идеята на филма: “Главният герой е художник, превърнал се в камикадзе, но без да осъзнава духовния безсмисъл на своите действия, с единствената цел да спечели още един безсмислен ден. Той има потенциала да разбере смисъла, но не може да го направи, защото такъв просто няма.”
Яко. Посланието може да бъде и нещо свързано с Комромиса с Изкуството в името на Нуждите и Оцеляването - как бит, делник и рутина натискат Твореца - но голямата абстрактна тема в малкия филм е тъкмо всекидневно самоподновяващият се Абсурд. Кръгът (венец) е всъщност затвореният цикъл, в който Абсурдният човек – по Камю – пребивава във времето (ден за ден) и простанството (дома/ателие – кръстовищата на града – полигона – дома/ателие). Героят е сам Сизиф, който вместо да бута камъка, рисува еднакви картини.
Трябва ли да си го представяме щастлив?! Или ни се казва, че изкуството в този свят е вече нонсенс ...
Чупи ли митологемата присъствието на Някаква Петра? Има ли любов всред Абсурда? Не знаем, но самотата се прокрадва. След срещата, той отваря сам в дома си бутилка хубаво вино. По-скоро Петра е същото като наема – та нали това е “Денят на наема и нощта на Петра”. Маркери, че съществуваш тъкмо днес и завинаги. Нищо повече ...
Да, Абсурдният човек е самотен човек.
Ученикът на Доньо Донев – Animiter – дава всички основания да твърдим, че е извънредно интересен човек. Нека само прочетем за творческите му намирания: “Аз съм едновременно и режисьор, и зрител, като зрителят в мен не знае какво прави режисьорът. Оставям образите да нахлуват свободно в мен, след което ги изваждам на екрана. Трябва да уважаваш образите, да разбираш защо са дошли, и аз, освен другото и като продуцент, решавам дали да ги пусна. Целта ми е да се изненадвам от това как продължава филмът.”
Яко. Усеща се не само уважение, но и любов към образите, а те повечето пъти са сюрреалистични: букет цветя от торса и сърцето; шапка-чаша за кафе и вино; пистолет, който произвежда не смърт, а лупа за наблюдение на смъртта и др. Имената на мнимите картини също водят натам: “Мнимият кентавър”, “Реална действителност” 4, “Котешки вик”, “Правдата на мирянина”.
С огнени мазки е рисувал Animiter, с някаква свещена светлина в мрака.
В “Денят…” тишината има име и то е Леонид Йовчев. Задкадровият глас превръща сюрреалистичния поток от изображения в линеен разказ.
Преди време написах един текст за култа към смартфона и Опашките на Дявола. Как малките машинки се превърнаха в най-висша ценност. Някъде по-това време се разпространяваше и смешката: “Вървиш си със смартфона и падаш, чува се “пук”, а ти си: “Дано да е кракът!” Е, щом шедьовър като този на Димитър Димитров се е пръкнал от това устройство, значи не съм бил докрай справедлив в гнева си, признавам! Ще се окаже, че и смартфоните могат да родят танцуващи звезди, ебати…
Иначе Animiter е сътворил нещо страхотно и изцяло извън системата. Когато всички в бранша гонят финансиране от държавни бюджети, различни фондове, програми и спонсори, той е рисувал на смартфона, докато пътува в градския транспорт или докато чака да му изстине обядът или след неделния сън на удобния диван вкъщи. Или пък легнал по гръб на дървен сал насред синия и тих Световен океан. Та нали: “Трябва спокойно да изчакаш своята вълна и да се оставиш да те отведе там, където дори смъртта е повод за съзерцание.”
Авторът на ревюто може още дълго да се прави на интересен, но дори той си дава сметка, че е по-добре да остави Animiter да говори – за финал четем още от интервюто му в lunatic.bg:
"Исках да пародирам върху цялата световна киноиндустрия с нещо стойностно, направено на телефон. Да покажа, че може да се прави много сериозен продукт по този начин, без никакви претенции. Без ползване на хора, без наемане на техника, без ангажиране на внимание, просто да седиш някъде и да правиш НЕЩО. И после го пускаш на целия свят, което вече е възможно, и наблюдаваш реакциите. И такива има. Така виждам къде и колко ХОРА има. Важното е, че давам 100% от себе си, а не наемам 100 човека, даващи по 1%. Няма как да кажеш нещо наистина хубаво, и то да е обществен продукт. Не се влияя от Джордж Лукас или от Шекспир, просто правя нещо абсолютно свое със съзнанието, че то ще ме надживее“.
