За да играеш, е нужна смелост. Децата я имат – бягат без стъпки. Детето лесно става някой друг – няколко стари гердана, якето - на пода – и си различен. Себе си.
Ние трябва си вържем очите – и пак светът не изчезва. Нас светът ни пречи, разсейва ни – а децата са с отворени очи, всичко само влиза в тях.
Нас ни е нужна помощ – някой да ни води през времето. „Стъкълца пред обектива“ – вместо превръзка. За Александър Станишев, кинематографистът, това е едно „меланхолично пътешествие“ из спомените за детството. “Искам да съм стръкче сено” е епизод-свобода, без бюджет, с приятели – насред големите декори на големите наши продукции с големите камери. За режисьора, Ива Гочева, е пристан, кратко връщане в България от света на възрастните - Ню Йорк. В Америка тя завършва няколко специалности в областта на киното и има безсънна кариера като актриса (и у нас), режисьор и продуцент.
А филмът е сън. Под него стоят думите на Емили Дикинсън от „Тревата върши толкова малко“:
„Вятърът да ѝ прави компания -
и да държи слънцето на скути -
и на всички да се покланя.“
