„...история от 80-те, която е за момиче, желаещо да се омъжи за малко момче, което просто иска да си играе със своето колело BMX”. И не само. Marry Me е симпатична история за хлапета, носител на престижно отличие от световния Tropfest за 2008 година.
Класика. Да речем – житейска. А нищо не докосва зрителя така, както една житейска класика. Това са случките или дори просто дребните детайли, които ни припомнят колко свързани в сходността си сме всъщност. Независимо от къде сме и деца на чие десетилетие.
Вероятно това е и една от основните причини през 2008 година Marry me да спечели най-големия фестивал за късометражно кино в света – Tropfest – филмът разказва на нас за самите нас. Или поне за едно от всичките парченца, които ни съставляват.
Това парче история, което ни разкрива Marry me е вдъхновено от личния опит на режисьора и сценарист Michelle Lehman, докато е била малко момиче. Michelle описва филма като „...история от 80-те, която е за момиче, желаещо да се омъжи за малко момче, което просто иска да си играе със своето колело BMX”. Мнозина критици изказват мнението, че филмът илюстрира чудесно популярни полови стереотипи, свързани с тази конкретна възраст. Момичето преследва момчето на всяка цена, докато то се интересува от всичко друго, но не и от срещуположния пол и така, докато след десет години ролите не се разменят. Но смятам, че Marry me прави повече от въпросната илюстрация.
Да – Клоуи полага всячески усилия да спечели вниманието на Джейсън и да си го вземе за съпруг: първо му дава да се разбере, че си го е харесала (и голямото бягство Джейсъново започва); после се опитва да го накара да си играят заедно; не спира да се навърта около него, въпреки отхвърлянето и почти пълната липса на внимание; интересува се от неговите интереси и прави всичко по силите си, да има с какво да го впечатли – дори се научва преди него да кара колелото си без помощни гуми и му го предлага; а когато той не желае да го приеме, защото е розово, Клоуи въодушевено променя розовото с маркер; но и маркерът не помага да „излекува” колелото на Клоуи от „момичешката болест” и Джейсън остава непреклонен; така, докато накрая малкото момиче с размах се изстрелва ясно и категорично над целта си, благодарение на което все пак постига я постига.
Да – ако като петгодишни повечето момчета намират за глупаво и смешно да си губят времето с момичета, то след някоя друга година, момичетата се превръщат в приоритетен интерес за тях, при това остават такъв в продължение на голяма част от живота им (интерес в един или друг смисъл).
Но наред с ясните акценти в историята, Marry me провокира размисли, излизащи извън рамките на стереотипите само за една конкретна възраст. Именно карайки ни да се запитаме – а различни ли сме всъщност сега? Големи сме на години и вид, но не повтаряме ли едни и същи модели на поведение от детските години? Особено в днешния „еманципиран и феминизиран свят”. Дори някога да се е считало за нещо нормално и дори въпрос на чест, мъжът да се „пребори” за любовта на своята любима или най-малкото той да се погрижи за това да спечели вниманието Ѝ – пък от там насетне, за каквото го „огрее”, сега това далеч не е така. Самата масова култура налага този различен стереотип на поведение като нещо нормално. Достатъчно е произволно да си пуснем десетина съвременни музикални клипа – без кой знае какво значение от жанра, стига да е комерсиално парчето, и да видим как по 2-3, 5-10 или в някои клипове цели „орди” от „женски” се надпреварват за благоволението на изпълнителя/лите да им обърне/ат внимание, все едно животът им зависи от това. Така, сега даже се счита за готино жената да „търчи” след мъжа, да му показва ясно, че има интерес към него, да го кара да вярва, че живо се интересува от всичко, което вълнува него, да се променя според предпочитанията му, да носи дрехи в любимия му цвят, да се боядиса, както той би искал, ако е нужно – да се „тунингова” тук-там. Било то поради характерна за женската природа потребност от одобрение и склонност към т. нар. “disease to please”, било то поради нещо друго. Но да ви напомня изброеното на нещо, за което вече говорихме по-горе? Макар от едната страна на аналогията да стои розовото колело, оцветено с маркер, а от другата... някои по-малко невинни примери. Но да спрем до тук. Това е просто храна за размисъл, която Marry me така или иначе поднася като гарнитура към забавната история. Ако не друго – все пак момичето получава каквото иска, независимо дали се оставя да бъде „спечелена” или тя се бори за „трофея” си. А на каква цена – тя си решава. Стига, разбира се, да знае какво иска. Но това е друга тема.
Иначе Michelle Lehman се справя чудесно с работата си по филма, успявайки да улови много добре израженията на малките актьори Ryan Fitzpatrick и Jahla Bryant. Преди да започне да се занимава с кино, Lehman специализира детска фотография и това безспорно дава отражение и в работата Ѝ като режисьор. Движението на камерата е плавно, бавно, има редица сцени в близък кадър, а фокусът е ясен. Всичко това ни кара да изживеем още по-съпричастно историята на Клоуи и Джейсън.
