Абсолютен шедьовър!!! Акордьор на пиана се преструва на сляп, защото така има повече клиенти. До каква ситуация обаче може да доведе този фалш?! Един от най-добрите трилъри, които съм гледал. Изтънчен, завладяващ, тъжен, психологически! Съвършен!
The Piano Tuner е история за акордьор на пиана, който поради липсата на клиенти прибягва до интересен психологически прийом. Прави се на сляп. Фактът, че слепите имат доказано по-добър слух от останалите хора работи в негова полза и клиентите му се доверяват. Все пак работата му е да настройва разстроени пиана, което изисква усещане за звук, над нормалното. Тази розова картина обаче става кървава, когато звъни на неправилната врата. По ирония на съдбата само защото е сляп, тази врата му се отваря без да подозира какво ще „види“ вътре. Технически филмът е съвършен. Перфектни кадри, чист звук, въздействащи движения. Пианото е толкова добре предадено, че усещах вибрациите на струните след всеки удар на чукчетата върху тях, дървените вирбели, които меко се издигаха и прибираха в тон с клавишите, а мелодията изгради много напрегната атмосфера, каквато нито една друга музика не би могла да пресъздаде.
Навлизайки вече в художествената част, The Piano Tuner е изтънчен трилър, които ще помните дълго време. Представянето на героите е семпло, кратко и ясно. В рамките на една-две минути вече знаем, че главния герой акордира пиана, защото е провалил се пианист и зарязан от гаджето си. Това е житейската му драма, към която вече сме малко или много съпричастни, все пак актьора е много добър. Липсата на клиенти го кара да си сложи лещи и да симулира слепота, което поражда ситуации, които са възможни само ако главното действащо лице е слепец. Като например красивата дама, обадила му се да настрои пианото й, да се преоблича пред него. Колко готина ситуация... Слепотата в този филм е ключов елемент, защото дава една гледна точка през очите на главния герой, за която знаем той и ние, но не знаят героите около него, независимо от присъствието му. Всичко обаче си има и своите тъмни страни. Да влезе в апартамент и да види труп, по който се стича още прясна кръв след куршума, пронизал главата му. Брутално.... не гледката е брутална, а идеята, че тази слепота отнема човешкото право на реакция. Той вижда трупа, но знае много добре, че ако се издаде, той ще последва същата съдба.
Изключително силен психологически момент, провокиран от казус, в който най-малкото трепване, оглеждане или нелогичен звук ще му коства живота. Какво ли самообладание се изисква за това? Особено като се овъргаля в трупа, защото се спъва в него. Колко ли трябва да е силен психически човек, за да устои в такава ситуация и да продължи театъра?! А може би подценявам силата на инстинкта за самосъхранение?!