A Tout Prix @ Кинематограф.BG

Т ерор. Терор. Тероризъм. Ние трябва да подплашим тероризма” – прецъкайте каналите на телевизора си и нищо чудно да чуете заучените фрази на мосю Кортал (Marc Doret) от някого. Неискреността на сенатора е загатната още с появата му. Подобно режисьорско намигване може да се види и преди това – то ни подсказва, че между двама от похитителите съществува някаква договорка. В едно от интервютата си, Yann Danh говори тъкмо за това – малките следи, които подсказват какво ще се случи; които твърде често забелязваме едва при второто гледане.

По-интересен е обаче разказът му за личния му опит в корпоративната джунгла. За стъпащите върху глави по пътя към „успеха” колеги, които се злепоставят един друг пред висшестоящите без да държат сметка, че някой би могъл да изгуби работата си.

Тъкмо това, изглежда, се е случило с тримата мъже, които отвличат председателя на „Морилекс”. Те носят маски на овце – дали това идва да означи принадлежността им към стадото или тъкмо обратното? Осъзнавайки последната като проблем – откъсват ли се те от него, спират ли да следват най-предната от всички овце?

Самото начало на филма разказва за недоволството, което „златният парашут” на Жак Мерсиер (Bruno Henry) предизвиква сред бивши служители на компанията. Става дума за възнаграждение, което се изплаща при прекратяване договора на висши корпоративни служители, включително при/независимо от лошо свършена работа. Тук препратката към световната финансова криза е направо задължителна. Тогава американското правителство, с парите на данъкоплатците си, спасяваше банкерски задници. Някои от хората, отговорни за рецесията, опънаха златните парашути и се понесоха към слънчеви тропически плажове и просторни палати (виж „Inside job” от 2010 г.).

Водещата на телевизионното предаване, мадам Лафит (Onna Clairin), загатва неколкократно съществуването на повече от една гледна точка – може би няма да е грешно да приемем, че Yann Danh говори чрез нея. И докато мосю Кортал си играе с усещането на френския народ за добро и зло, а след това и симулира съчувствие, става ясно, че „съвсем случайно” същият, в качеството си на сенатор, е вносител на проектозакон за затягане мерките срещу тероризма.
И макар начинът, по който развръзката развързва очите ни за участието на сенатора в отвличането на Мерсиер да търпи критика, мисля, че можем да ги затворим, за да се фокусираме върху едно послание, което е крещящо в актуалността си.

Бързо-бързо след атентатите от единайсти септември, американските конгрес и сенат приемат, а Джордж Буш-младши подписва т.нар. Патриотичен закон (Patriot Act), даващ извънредни правомощия на правителството и ФБР да следят гражданите на страната. Скоро след атаката срещу Шарли Ебдо долната камара на парламента във Франция одобри въздушни атаки срещу Ислямска Държава; френският президент Франсоа Оланд реши, че намаляването на армията ще бъде по-малко от предвиденото; премиерът на страната – че ще бъдат похарчени допълнително 425 милиона евро за борба с тероризма; вътрешният министър обяви, че иска по-мащабно събиране на информация относно пасажерите на ниво ЕС (досега Европейският парламент отхвърляше такова); френското правителство ще търси кооперация с Фейсбук, Гугъл, Майкрософт и Туитър; ще бъдат забранени сайтове, които „възхваляват” тероризма и т.н. и т.н. Вече над сто души са разследвани заради коментари, които подкрепят или оправдават тероризма. Тогава, може би, авторите на „A tout prix” следва да са също под прицел?

В една истинска демокрация и най-безумните идеи биха имали право на словесно изказване, а общественото неодобрение би било единственото подходящо наказание за тях. Уви, мосю Кортал не е просто типаж. Той е правило.

А докато се питаме кое е причина и кое – следствие, Оруел се обръща в гроба.