Homophobia се случва на австро-унгарската граница в зенита на WWII. Социалната среда е такава, че не търпи изключенията от колектива. За едно голобрадо момче, това ще е последният наряд, който ще постави неговата същност на дълбоко изпитание.
Н
ека започнем от някъде. Действието във филма се развива на австро-унгарската граница, където младите войници дебнат за нелегални имигранти в последната нощ на пост, преди да се приберат по родните места. Идеята за граничността се реализира през двойките “отсам – отвъд”, “чужбина – дом”, “нощ – ден” и разбира се “живот – смърт”. Веднага става ясно, че обстоятелствата са екстремни и гранични. Нещо ще се случва. Автоматът ще гръмне или…Българското кино има “Граница” на Христиaн Ночев и Илиян Симеонов. Австрийското късометражно има “Homophobia” на Gregor Schmidinger.
Извънредните условия, предстоящата опасност, мистерията в пространството органично присъстват в нощната гора. Това място е устойчива митологема и вещае смърт в много образни култури. Такова е например и в нашите народни приказки. Трябва да кажем, че нощната гора в “Homophobia” е пресъздадена успешно от режисьора – и като визия, и най-вече като звук (видимостта е намалена)
Със сексуалността си героят всъщност е “нелегален” в казармата и няма как – ще бъде обстрелван психически и физически от останалите. Впрочем, почти до последно – до целувката и водопада от горестни думи в гората - зрителят може да остане с впечатлението, че той е хетеросексуален. Дотогава, обратното е много деликатно зададено и се възприема на интуитивно ниво – например казва азбуката отзад-напред. През останалото време изглежда сякаш другите проектират собствените си комплекси и хомосексуалност върху героя. Мразиш гейовете, защото си гей. Мразиш себе си, но в човека отсреща. Направете си този експеримент – гледайте отново филма с предпоставеното допускане, че единствено Михаел НЕ Е ГЕЙ. Възможно е да се изненадате.
Хомофобията, освен заглавие, е само начало и отправна точка за поставянето на по-големи философски проблеми за Човека изобщо. Невъзможното общуване и прекъснатата връзка между хората, да речем. Отношенията, които не са директни и сърдечни, а лъжовно опосредствани от предмети и ритуали. Целувка и докосване, но не с устни, а с дуло на автомат. Пушенето като псевдосоциализиращ акт – младите мъже си подават цигара и говорят по теми, които не ги вълнуват истински. Войниците на Ремарк си спомняха лавиците с книги в детските стаи у дома. Героите на Schmidinger си спомнят за фермерката с големи бели полуувиснали гърди. Още, единичната палатката в нощната гора е убежище, но и преграда от другия на пост. Дулото, пушенето, ненужните разговори, палатката – все ерзаци на човешкото и споделянето между хората.
Самота. Героят е сам, макар сред други. Кинематографично силни с близките му планове са сцените в тоалетната, банята и гората. Тогава може да се усети тихият нарастващ ужас и талантливата игра на актьора Michael Glantschnig. Виждаме го сам с оръжието му - фалически символ. В случая – на самозадоволяването. Болезнено иска “някой да бъде там за него” и “някой да го прегърне” – с други думи, да бъде обичан. Любовта няма сексуална ориентация, но тук така или иначе я няма. Естетика на липсите.
И на отказаните перспективи. Истинският ужас е в това, което предстои: завръщане в селото с неговата затъпяваща действителност, животински обори и хорски подигравки след неделната служба в църквата. Само при мисълта за всичко това, Михаел вече е наясно, че “не може повече” и НЕ ИСКА ДА БЪДЕ.
Ето как “Homophobia” не е за човешката сексуалност, а за Страдащия Човек въобше. Не за някакви педерасти на границата, а за болките в човешкото сърце.
Напук на Чеховата концепция пушката не пуква. Прегръдката обаче се случва – през споделената мъка телесността е автентично затегната и споделена. Сълзите казват или изтичат всичко. Може да е гейско, но е някак трогателно. Следва Пътя и Пътят следва – утрото, самоподновяващия се ужас, или спасението. Кой знае наистина…
