Роденият без крайници Уил е главната атракция във второстепенно цирково шоу. На пръв поглед парадоксално, всъщност закономерно, тъкмо недъгът му може да го превърне отновно в човек. Това, от което има нужда е само нечия подадена ръка.
Подадената към безръкия Уил (Nick Vujicic) ръка може да прозвучи цинично, като безчувствена шега, но по същество е провокация и ако се замислим – показва едно позитивно отношение към основния проблем, който „The Butterfly Circus” третира. Обикновено избягваме да говорим за него, извръщаме глава, плитко съчувстваме или подхождаме със снизхождение. Без да си даваме сметка, че това не го решава, а го задълбочава. Някак не сме се научили да оценяваме само същността на хората, зависеща от тях самите; все още вродените недостатъци пораждат съжаление, а „природните дадености” дават предимство.
В японската митология пеперудата се свързва с душата на човек, а в Древна Гърция думата за „пеперуда” и „душа” е една и съща – „психе”. Видна е метафората – един човек с незавидна съдба, неспособен да различи подигравката от възхищението, живеещ като експонат, предмет на присмех – разцъфва, преживява своята инициация, превръща се от обект в субект и също като пеперудите – полита.
Полита към най-всепоглъщащата и пречистваща от всички природни стихии. Уил по някакъв свой начин събира огъня на феникса с водата, за да ни разкрие „красотата, която произлиза от прахта”.
Филмът е сякаш нов прочит, на едно не толкова конкретно ниво, на историята на Джоузеф Мерик, известен като човекът-слон. Ако в едноименната екранизация на Дейвид Линч от 1980 г. страданието, унижението и светското лицемерие са много повече на фокус, тук първите две са по-скоро щрих, а последното – отсъства. В този ред на мисли „The Butterfly Circus” е по-позитивен, учи ни да откриваме красотата във всичко и всеки, да не се самосъжаляваме и да се борим. Или както господин Мендез (Eduardo Verastegui) казва –„Колкото по-трудна е борбата, толкова по-славен е триумфът”. Животът на Nick Vujicic доказва тъкмо това. Той е роден със синдрома тетра амелия (липсват му всички крайници) и след като се преборва със себе си основава собствена фондация, пише книга, пътува, изнася лекции и се жени.
Дали това не е най-ценното послание на цирка на отхвърлените, но чудати, шарени и красиви пеперуди? Че проблемите съществуват на първо време в нас? Че най-великата борба водим в умовете си и едва когато я спечелим – заживяваме истински?
А в края на филма – в сцената със сакатото момче – на човек му се приисква сам да отреже ръцете си, за да може да прегръща така.