Храфн се приготвя за зимата. Но колко ще трае тя? Исландската пустош безмълвно наблюдава действията на един възрастен човек. Номинираният за Oскар „The Last Farm” ни кара да си зададем въпроси за старостта, любовта и самотата.
Ако „farm” тълкуваме като глагол, то заглавието на филма следва да значи „Последното обработване на земята”, а защо не – предсмъртното такова. Последният път, в който Храфн (Jón Sigurbjörnsson) ще направи това, наближава: старецът подготвя двойно погребение: на жена си... и на себе си.
Обективно погледнато – да копаеш гроб означава точно това – да обработваш земята. Поне в широкия смисъл на думата. А дали може да се разгледа и в тесния, земеделски, така да се каже, смисъл? Разбира се. Ние сме дошли от земята и в нея се връщаме, наторяваме я със себе си. Прах при прахта, класически сценарий.
Прави впечатление хладнокръвието и спокойствието, с което Храфн методично работи по последната си задача. Не го смущават нито посещението на доставчика, нито телефонните разговори с дъщеря му. Той е човек, изгубил всеки смисъл за живот. По – изглежда – поне две причини. И ако едната – смъртта на жена му – е очевидна, другата е сякаш по-леко загатната.
На него и на Гроа (Kristjana Vagnsdottir) им предстои да бъдат преместени в старчески дом. Последният пристан на никому потребни пенсионери, чиито роднини не искат да признаят, че просто не им се занимава? Така изглежда. И лъскавата брошурка не може да подлъже старецa. Дали мълчаливото погребение без церемония и близки не е неговото отмъщение към последните? Можем да гадаем.
През стените на къщата-единак се просмуква атмосферата на самота. За нея суровата природа на северозападна Исландия допринася доста – студеното море и побелелите като косите на Гроа върхове. Но не е само това: действието се развива бавно и майсторски ни кара да предусетим завършека. За някои може би той е изненада, за по-сетивните – може би не.
Любовта като единствен смисъл на живота ни не е нова тема. Без жена си до него, Храфн така или иначе е мъртвец. Това, което му остава, е да бъде краен и естет. Той начервява устните на мъртвата Гроа, облича се добре и дръпва спусъка, който в случая е въже. Донякъде като в „Ромео и Жулиета”, само че на седемдесет и пет.
