Abigail планира да напусне невидимо разпадащия се град. Да хване сака, влака и пътя и да избяга от проблемите. Tе обаче понякога не само настигат човека, но и го обгръщат до степен, до която губи фокуса на реалността. Abigail от Sundance 2012.
К
огато животът се превърне в петък. Във въздишка по невъзможното бягство. Или в синдром на непотеглящия човек. На отказаното спасение. Работният ден свършва, прибираш заработеното, вярваш в перспективите, но добре знаеш, че няма да поемеш по Пътя. Понеделник вече е в главата ти. Ескейпизмът е утопия, мамка му…Да, животът е обещаващ петък, който после, в късния следобед, лека-полека, и въпреки това необратимо, се преебава. Защото топузът си тежи на мястото. И е вързан с верига за крака ти.
Понеже все нещо те задържа. В случая, кръвта. Бремето на лудата майка и проблемното семейство. Първата е задочно зададена като образ, бащата изобщо отсъства. Можем само да подозираме за него. Всъщност “Abigail” означава “бащина радост”, вероятно е търсена ирония. Но при все, кръвта спира героинята от Заминаването, и като тече от наранената й ръка. Метафората е буквализирана и така - подчертана.
Abigail е тревожно дете без призор, грижи и любов. За Бога, тя гледа детски филми на работа и още повече – няма кой да превърже болезнената рана на ръката й. Няма кой да успокои душата й.
Има простор да вникнем в психологията й. Има подходяща тишина и близки планове, осигурени от автора. От експликацията му в популярна платформа за crowdfunding научаваме подробности за бекграунда на героинята, които не са екранно достъпни. Там режисьорът и сценарист Matthew James Reilly посочва, че тя рано спира да посещава училище, от 6 години работи в бензиностанцията и никога не е напускала родното си място.
Сега се лута между привидната незаинтересованост за случващото се (“Whatever you want!”), съмненията заради кръвта и нерешителната нагласа да избяга далече – за малко или завинаги – всъщност никога...
Филмът до голяма степен сваля прашасалото було на онова, което до скоро наричаха “Aмериканска мечта”. Подредените еднотипни къщи със щатския флаг на прозореца или верандата, окосените тревни площи и тишината на улиците, са само недостоверен камуфлаж на онова, което в действителност лежи под повърхността: социално неравенство, общество в аномия, окастрени животи. Тихата настъпваща паника на нормалността. Тоталната липса на емпатия. Думи като “rust” и “decay” .
Пуснете си "Virgin" на Manchester Orchestra.
Удивително е как в срещите й с хората Абигейл е деликатно насилвана. Всички искат и изискват нещо от нея. Никой не се опитва да започне да я разбира...
Мрачно допускане: Съвременният човек уж беше невъобразимо свободен в свободата си, а се оказа, че трудно къса оковите на родовата предопределеност, социалната среда и собствените си страхове. Съвременният човек трудно се качва на влака просто ей така.
По-скоро пребивава в околотранзитни пространства. В спазматичен покой някъде край Пътя, но никога в движение по самия Път. Живот в бензиностанция, улиците на града, гарата, тоалетната на гарата, сервизните помещения на света. Това усещане за готовност и нетръгване е достоверно предадено от камерата. И не само – шумът от заобикалящата среда е правдив, тишината в душата също се чува, липсва компромисна музика.
Началният кадър заслужава отбелязване, не само защото е продължителен. Абигейл снове между телефона в кабинката, бордюра за сядане и пристигащите коли. Запознаваме се с делника й. Нещо повече, запознаваме се с петъка й. Пушенето сякаш е нейното последно убежище. Сполучлива игра на актрисата Ashley Peoples. Страхотна дори.
С успех може да се предположи, че кадърът-наблюдение на сърната край железопътната линия е спонтанно уловен, но при всички положения допринася за общото внушение: че нещо не е наред, че има проблемен опит да се съвместят крайности, че Протагонистът не се чувства на мястото си, че първичната му романтична сила се бие с урбанистично-индустриалния комплекс. Нещо такова…
А силата на огледалото е, че разбираш истината за себе си. Абигейл, уви, не е готова да тръгне. Останалото са думи от легендарното парче на "The Animals”:
Well, I got one foot on the platform
The other foot on the train
I'm goin' back to New Orleans
To wear that ball and chain…
