Малкият Бенямин трябва да се справи с факта, че живее в среда на домашно насилие. Дали този удар няма да превърне самия него в звяр? Един филм с постоянна ескалация на напрежението, който ни демонстрира, че чудовище има във всеки един от нас.
Beast е от любимия ми тип филми. Тези, които с всяка следваща сцена ти бият шамари; въздействат; бъркат ти в главата и остават там; могат да те променят ... уморих се да изреждам различни начини да кажа едно и също нещо ... Абе, образец за филмово изкуство и предимствата на кратката му форма.
Такова беше и едно от предишните заглавия, за които ви говорих – Dan Invited Hannah Over For Dinner. Като изключим общата представа за емоционално въздействие обаче, сравнение между двата трудно може да се направи. Някои ще кажат, че DIHOFD е по-добър, защото комбинира различните настроения, по-лесно смилаем, по-гледаем е. Може би наистина е по-добър, а може би всичко зависи от пагубната масова представа за развлечение. „Въпрос на вкус,” казало кучето и се облизало под опашката.
Beast в никакъв случай не е универсален. Чрез похвално добър сценарий и почти никакви задръжки, авторите успяват да демонстрират звяра във всеки един от човешките герои. Жертва падат детската психика, любовта, човещината и едно невинно ретривърче, чиято жестока кончина е кулминацията, заради която вероятно ще намразите и самия свят. А според най-общата представа именно кучето би трябвало да е най-близо до понятието звяр в дадената ситуация.
Но твърдата позиция на кинаджиите по отношение на жестокостта спрямо невинни животни е някак последното, за което се замислих. Предшестваха го заразителният ефект на насилието и лудостта; как толкова уродливи отношения могат да възникнат между най-близки; не могат ли жените да усещат изродите преди да им направят деца и семейство; има ли всъщност рационални причини подобни неща да се случват днес, защото те наистина се случват (макар в повечето случаи не силния лежи и не помръдва накрая). И защо, по дяволите, всичко е толкова навързано и не може в нито един момент да откъснеш очи.
Или може би аз се вкарвам в размисли. Според собствените ми впечатления, този филм действително е по-скоро като за фестивали, прожекции и пълнокръвни филмови изживявания, отколкото за гледане вкъщи или в офиса. Както в тези безумни стереотипи има резон, така сигурно е и с този за „високопарното скандинавско кино”. Каквато и да е истината – считай че ценностната ти система не е в ред, ако този филм не ти харесва, а нехаресването на остатъчното чувство от филма е вече друг въпрос.
