Глухарче
РЕЖИСЬОР И СЦЕНАРИСТ ИГОР ХРИСТОВ  •  ПРОДУЦЕНТ ЕЛЕНА МЕЛАМЕД
България / 2009 / 17'
Този, който има какво да каже, говори най-малко. Понякога дори никак. Глухарче ни представя една цел, която за момент ще помислите за кауза, после бунт срещу обществения консенсус, а след това защо хората са тъй близо и едновременно тъй далеч един от друг.
Т ози, който имам какво да каже, говори най-малко. Понякога дори никак.

Някои от нас се раждат без способността да говорят или чуват. Или и двете заедно. Само можем да си представяме какво имат да ни кажат тези хора. Може би пък Господ целенасочено ги е създал по този начин (колкото жесток, толкова и милосърден) – за да ни предпази от това, което бихме могли да чуем, а не трябва. Може би самият смисъл на живота се крие някъде дълбоко в душите на тези неколцина избранници на съдбата и Великят създадел е преценил, че той е по-добре да си остане там. За наше добро. Защото би ли понесъл някой от нас смисъла на своя живот, ако се окаже, че той е точно противоположното на това, което цял живот е вършил и смятал за редно?

Или пък може би това, което глухонемите наши събратя имат да ни кажат, е толкова непосилно за крехките човешки възприятия, за несъвършените ни слухови апарати ако щете, че то би могло да стигне безопасно до съзнанията ни само чрез езика на жестомимиката.  

Във всеки случай никога няма да разберем със сигурност. Вероятно и самоте глухонеми не осъзнават напълно евентуалното си мисионерство.

Македонският режисьор, завършил родния НАТФИЗ, Игор Христов се опитва да ни покаже своята трактовка по въпроса. Или пък вероятно се опитва нещо съвсем различно. Но именно затова изкуството е толкова магнетично – защото съдържа в себе си безценната и всесилна свобода, позволяваща всеки отделен реципиент да го възприема по свой строго личен начин и да е съвършено прав за себе си, без отделните възприятия да се взаимоизключват.

В Dandelion (на български „Глухарче”) се разказва за група глухонеми младежи, обединили се в Съюз на Глухонемите, които решават да направят от недъга си предимство и да разпространяват мистичното си послание сред хората, без да изискват нищо в замяна. За целта решават да се преоблекат като клоуни – според тях единственият начин, чрез който могат да общуват с чуващите хора. Клоуните не говорят и въпреки това всички ги разбират. Посланията им стигат до всички, без за това да е употребена и една дума. Само жестове, погледи и усмивки. И един червен нос. Червен като сигналната червена светлина, която недвусмислено ти подсказва, че някъде съвсем близо до теб се случва нещо изключително важно. Нещо, на което задължително трябва да обърнеш внимание. И ако не го сториш – рискуваш дори живота си. Рискуваш никога да не се докоснеш до неговия смисъл. Например...

Най-малкото рискуваш да пропуснеш своята живителна доза усмивки за деня.

И така, глухонемите клоуни излизат на улицата и започват да раздават това, което имат – своите усмивки – на онези, които (поне привидно) имат много повече от тях, но не го споделят с никого, защото сами са забравили, че го притежават. В този момент чуващи и нечуващи са напълно равноправни и комуникацията между тях е пълноценна. Независимо дали клоуните са приемани с усмивка или отблъсквани от намръщени лица – всички прегради изведнъж са рухнали, всичко е толкова естествено и безметежно, че вече е възможна дори любовта.

А дали тя – любовта между чуващи и нечуващи – следва същите закони като тази между равнопоставени в това сетивно отношение хора, е въпрос на лична трактовка, защото Dandelion не дава ясен отговор, но силно накланя везните в едната посока.

Коя точно, решавате вие – според това от коя страна на везните се намирате. 
SUBSCRIBE
АВТОР Цветозар Цаков
comments powered by Disqus
ПАРТНЬОРИ ПАРТНЬOРСКИ КЛУБОВЕ
Google+