Echo @ Кинематограф.BG

Е cho е дефиницията на многопластово изпипан филм. Трудно ми е да определя коя е най-силната му страна и кое го кара да сработи толкова добре, но едно е сигурно - целият филм лежи върху раменете на главната актриса. Ако изпълнението й не беше толкова силно, Echo просто нямаше да има тежест.

Интересно е да видим студентски филм (пък било то и от един от най-добрите университети за кино в света - The National School of Film and Television), захващащ се да интерпретира една толкова дълбоко лична и психологическа проблематика. Вместо да ни разкаже историята с поредица от факти, Echo ни говори в догадки, чиито кръг се затваря със заглавието. В началото то като че ли няма смисъл. Накрая вече знаем - това не е историята на пропаднала тийнейджърка-крадла. Това е страданието, което едно момиче изживява, избирайки да повтаря отново и отново като ехо онези последни моменти, когато баща й все още е бил жив. (“може би този път ще оживее”, “може би този път ще го спасят” … ) На пръв поглед налудничаво и алогично решение, но психичният апарат на човека не се ръководи от логиката, а от емоцията. За психичното няма време. Човек може да остане фиксиран върху конкретен момент или събитие с години, а да не помни неща, случили се преди ден.

Искреността в изпълнението на актрисата е това, което ме покърти най-силно. Жестовете, очите, треперещия глас... съвкупността от детайлите описващи момента на емоционална катастрофа, когато не искаме да повярваме трагедията; когато искаме да направим нещо, а усещаме, че сме безсилни.
Самият режисьор Lewis Arnold разказва, че от самото начало екипът са били наясно, че търсят актриса, която да може да вземе този емоционален товар върху себе си и чрез него да движи целия филм.

Но не бива да оставяме на заден план заслугите на самия режисьор. Именно прекрасно изградената визуална структура позволява на актрисата в началото на филма да излъже дори нас. Камерата я представя като произволен човек, просто една от тълпата. Ние също сме сред тази тълпа и ставаме случайни свидетели точно както мъжът, който се намесва и се опитва да й помогне. Режисура като по учебник! Буквално. The National Film and Television School, UK, отдавна се е наложило като институцията, от която излизат някои най-големите професионалисти в кино индустрията - не просто защото им позволяват да усвоят и експлоатират границите на кино-изкуството до краен предел (материалната база конкурира Холивуд), но и защото насърчават студентите си да преминават тези граници и сами да създават нови. Това ме кара да очаквам с любопитство следващите проекти на Lewis Arnold, а ти естествено ще можеш да ги гледаш отново тук, на страницата на Кинематограф. А нищо чудно след няколко години да видим някой негов филм и на голям екран.

Abigail

Abigail планира да напусне невидимо разпадащия се град. Да хване сака, влака и пътя и да избяга от проблемите. Tе обаче понякога не само настигат човека, но и го обгръщат до степен, до която губи фокуса на реалността. Abigail от Sundance 2012.

MATHEW JAMES REILLY / САЩ / 2012 ИГРАЛНО КИНО / ДРАМА