Паметта превръща времето в спомени. Без памет бихме съществували в едно страшно настояще. Помним, знаем, че сме живели. А какво става, когато забравяме? Живял ли е онзи, който е забравил?
&
#8203;Паметта ражда времето. Времето, на свой ред, руши паметта. Отдавна бях малък, сега съм просто млад. Знам, че лудостта гнезди в разбити сърца. Вече знам. Едно време не знаех. Нека ви разкажа едно поучителна история от детството си. Имах съвсем обикновено детство. Обичах големи, пестеливо декокирани, бели пространства, в които се разхождах бос, обут с бели, ленени панталони, пиех премерено количество вино от огромни кристални, сферични чаши и критикувах остроумно навиците, които презирах у хората, които обичах. Тънех в лепкавата омая на чаровното и тъжно невежество на постпросвещенаската, панелна безпътица. В навечерието на четвъртия си рожден ден издадох първата си книга "Дневниците на един безсмъртен", която бе добре приета от критиката, най-вече заради един пасаж,в самото начало, в което задавам въпроса: "Дейба, има ли живот преди смъртта?" К'во да сторя, по онова време мислех, че е оригинално.
Чувствах се изтощен и пълен с презрение. Смисълът се разпадаше под собствената си тежест, утрото биеше с тежки юмруци - стоманени шепи от светлина и методично замяташе своя шал върху грубите лъчи. Разхождах се в дъждовен ден. Трамвайните релси ми приличаха на вени от ръждясал бронз в кръвоносната система на безлична проститутка. Застанах пред стъклената витрина на една кнжарницата. Времето беше мрачно и прозрачно бе в мен. През тежка завеса от цигарен дим, се взирах в красивото си отражение, на което задавах суетни въпроси, но отговорът бе един - топлата, безметежна меланхолия на собствения ми поглед. Изгасих цигарата си в кош, на което беше кацнало птиче. То се стресна и политна. Аз проследих с поглед полета му. Кацна на голямата стрелка на часовниковата кула. Удари кръгъл час. Птичето излетя. Летя десетина метра. Безжизненото тяло на птичето се стовари върху трамвайните релси. Птичето бе получило инфакрт. Времето не прости на птичето.
Отидох при дядо си за съвет. Той е добър и мъдър човек. Смирен и някак си богат, по особен начин. С пари. Сещай се.
Открих го да пуши под бледата сянка на един орех. Отидох и седнах при него. Той ме поздрави топло и премерено. Беше от онези хора, които знаят как да боравят с ръцете си. Мълчахме около минута. Накрая го попитах какво да правя? Помолих го да ми каже нещо, което да запомня за цял живот.
Той изгаги цигарата бавно, погледна ме, прегърна ме с една ръка и ми каза: "Моето момче, каквото и да става в тоя живот, винаги shine bright like a diamond!"
Утрото кацна на моето рамо
за да ми речело думица само
Отрова ми сипа и каза ми стих
то дъго говори, аз бавно я пих
Бях 4-годишен. Беше преди 20 години.
