Заради любовта човек трябва да е готов да преминава през океани, блата, планини, змии, да лети... и да се отдръпне, когато види, че нищо друго не върши работа. Както и винаги да гледа на нещата от добрата им страна.
История за любов, питон и още нещо или как да (не) накараме момиче да се влюби в нас за 10 минути по британски. Продуцентът и аниматор Felix Massie казва в интервю, че вплита личен опит в късометражния си шедьовър за това как споделил на едно момиче, че го харесва, но то „не го харесвало чак толкова много”. Така се появила и идеята за филма, който тежи от конотации и споделени истини.
Самото заглавие би могло да се тълкува по няколко начина. Най-естественият, разбира се, е, че във филма Кристофър доста си полетя на своето колело, докато се опитваше да прескача най-различни твари – по дължина. Всъщност, ако се вгледате, ще забележите, че именно докато извършва първия си скок и е във въздуха, се намесва гласът на разказвача, който съвсем на място оповестява очевидното: „In the air is Christopher Gray“. На второ място може да се каже, че Кристофър си летеше в облаците в любовта си към студенокръвната Стейси (сега ми хрумва, че питонът удушвач може да е търсена алюзия за самата Стейси, но да не стигаме чак толкова далеч). И последното, което ми идва като асоциация, е от английското „in the air” – че нещо е навсякъде, носи се, усеща се. Кристофър Грей е all over the place, така да се каже, и е спойката между наглед отделните истории за неговото увлечение и змията, която Бари купува на сина си, за да спечели неговата обич. Още по-сбъркани мозъци от моя могат да си намерят и повече връзки към заглавието, предполагам.
Във филма, който според мен е по-скоро меланхоличен, има и няколко интересни заигравки и от онзи прословут английски хумор, дето някои го улавят, а на други им минава покрай ушите и само им прави вятър. Много приятно метафорично двете дървета при срещата на Стейси и Кристофър бяха заели формата на сърце. Точно при тази среща беше и последният leap of faith (този път само образно казано) на Кристофър, опитващ да признае чувствата си, които никое количество лимонада не може да охлади. Още по-метафорично (обаче не и приятно) уж бившият приятел се изтърсва някъде из дърветата, разразява се буря и дървесното сърце се разбива.
Историята е доста добър опит да се покаже как хората правят неща, за които смятат, че са едва ли не ключ към някакво въображаемо щастие. Да, обаче Вселената си има собствени механизми и начини да извърти нещата както на нея ѝ е удобно. Неприятна дама е това Вселената в общи линии. Накрая не само нашият протагонист, но и Бари го разбира. Все пак на финала не витае чувство за безнадеждност, може би защото най-често дванадесетгодишните са обхванати от здравословна доза оптимизъм и се успокояват, че ако не са се запасили с приятелка, то поне са прескочили питон – по дължина.
