Представи си, че си герой в компютърна игра и един ден се осъзнаваш – поглеждаш себе си и виждаш ръцете и краката си, перфектно възпроизведени, и се питаш „откъде съм дошъл”. Би могъл да търсиш вечно и да проследиш цялото си съществуване до всеки пиксел. Но никога не би намерил екрана.
Знам, че това звучи лишено от надежда. Но само ако вярваш, че ти СИ пиксела.
АВТОР Ивайло Дончев
О
бщата информация за филма и човека зад него, Джъстин Таг, може лесно да бъде намерена в интернет. Затова директно нагазваме с въпросите в дълбокото – към скритите замисли на автора, нещата, за които „Mouse-X” ни кара да се главоблъскаме.
Защо Библията? Защото е лесно разпознаваема или има по-дълбок замисъл?
Търсехме тежки книги, купихме също санскритско-английски речник, който се оказа твърде голям, така че Библията е почти по случайност. В крайна сметка тя бе интересен вариант, понеже с отварянето ѝ на „Битие” правим асоциации с идеята за неща като Първородния грях.
Имаше ли версия на филма с реч (изключае това „не отново” накрая), или от самото начало беше решил да го заснемеш по този начин? Защо?
Нямаше версия с реч, макар че имаше версия с допълнителен диалог в самото начало, която премахнах по няколко причини. Първо, гласът представляваше съзнание, което не е развито в краткия филм, а само в пълнометражния, така че не исках да се залавяме с част, която не можем да представим в рамките на петнайсет минути. Второ – исках да направя филма колкото е възможно по-международно достъпен без да се налага да плащам за дублаж или субтитри в края на редакцията, защото знаех, че нямаше да са останали пари. Усетих, че диалогът нямаше да допринесе с нищо към историята. Премахването му всъщност ни даде шанс да направим историята напрегната само чрез снимки, което е приятна задача за един режисьор. На практика също знаехме, че имаме ограничен бюджет и че може и да не успеем да задържим екипа за повече от четири дни – всичко, което можехме да направим, за да подобрим историята като същевременно намаляме времето за снимки беше важно. Да се наложи да снимаме наново сцена поради лош звук бе един от проблемите, които искахме да избегнем. Затова чудесният ни тонрежисьор, Итамар Розенблум, записа звука, като след това го смеси с много впоследствие записани шумове.
Името на героя, изигран от Джулиан Никълсън, е Андерсън. Също като Избраният в „Матрицата”. Съвпадение ли е това?
Предполагам, че не. Не съм го направил нарочно, но обичам „Матрицата” и „Андерсън” винаги ме е впечатлявало като първо име. Звучи силно и в същото време общо, не лично.
Любимият ти антиутопичен роман/филм?
Това вече е труден въпрос, ето два: „Човекът във високия замък” – защото успешно разказва история, предизвикваща представата ни за реалността, без почти никаква научна фантастика. Романът използва един голям мисловен експеримент (действието се развива в Америка след Втората световна война в алтернативна реалност, в която съюзниците губят), за да очертае пленяващия портрет на връзката ни с реалността и онова, което лежи отвъд. Другият е „Ние” – книга на Евгений Замятин, която Джордж Оруел цитира като вдъхновение за „1984”. Това е книга, писана в началото на 20-те години на миналия век в Русия, по-късно забранена до 80-те поради схващането, че идеите ѝ са предизвикателни спрямо комунизма.
Когато Андерсън не успява да удари своята „главна” версия с книгата, той пада. Защо? Означава ли това, че всеки Андерсън има определена съдба, която трябва да се реализира? И ако това не стане – има наказание, изпадане от системата, смърт?
Мисля, че причината е по-проста. Това ще стане ясно в пълнометражния филм (успеем ли да го заснемем) – „главният” Андерсън избягва замаха на книгата и инерцията на движението кара другият да падне на пода. Но за да отговоря на втората част на въпроса ти, тук става дума за детерминизъм – експериментът е базиран на идеята, че в нашето тяло има много връзки, които въздействат на онова, което ни се случва във всеки един момент. Дори решенията ни могат да са автоматични и базирани на предишни наши изживявания. Ако беше възможно да видим всички тези различни взаимодействия, може би тогава щяхме да успеем, използвайки невероятно мощни квантови процесори, да изчислим какво би направил човек. Представете си го така – зарът символизира шанса, но не и случайността. Случаен е само защото не можем да контролираме всички сили, които му въздействат. В „Mouse-X” имаме експеримент с множество клонинги на един човек, в който много аспекти могат да бъдат контролирани и всяка част от всеки човек е наблюдавана, за да позволи задълбочено изследване на поведението. На този етап от експеримента ние вече не наблюдаваме, ние предричаме, изпробвайки квантовия модел на Андерсъните, който е направен, за да разберем дали когато една единствена променлива в експеримента се измени, те реагират по начина, който се очаква от тях. Ще свърши ли „нашият” Андерсън поставен в партер[i] накрая? Онова, което за него изглежда инстинктивно, всъщност е предвидимо – веднъж щом е построен модел, описващ какво представлява един Андерсън.
Все пак това е измислица – голяма идея, използвана за да ни предвижи към нещо значително по-малко негативно. Честно!
Точно до дюшека, на който героят пада, има плакат. Прилича на пропаганден материал, но е нечетим. Какво изобразява той?
Това е пропаганден плакат и се чете „22 глави са по-добре от една”.
Кой чертае хиксовете? Ние, някой, който не познаваме или и двете? Фокусираш се само върху микрокосмоса и личната идентичност или вярваш, че има нещо повече от това? Че някой иска да бъдем мишки?
Експериментът се провежда от човешки същества. Нормални човешки същества. Намирам филми като „The Wicker Man” за невероятни, защото в тях виждаме хора, които правят ужасяващи неща, понеже пасват в представата им за допустимо. Същото може да се каже за масовото производство на месни продукти – не се питаме дали жестокостта си заслужава, за да имаме какво да ядем. Ние можем да извършваме ужасни неща и да нямаме проблем с това, стига да сме единодушни какво е добро и зло.
Експериментът е ужасяващ защото тези хора просто вършат работа. Бидейки такива, на клонингите се гледа като на нещо по-малко от човеци, понеже не са личности. Този филм и двете последващи истории, които имам, са частично замислени да оспорят идеята за индивидуализма, че всички сме различни и че различията ни правят щастливи. Така че краткият отговор е, че хиксовете са направени от хора, и да, някой иска да бъдем мишки.
Има ли надежда в света, който творбата ти представя? А в истинския? Какви са шансовете ни да избегнем съдбата на Андерсън и, което е по-важно, какво можем да направим за целта?
Това е страхотен въпрос, тъй като знам, че „Mouse-X” предполага липсата на надежда. Но не вярвам, че това е така. Запланувал съм три пълнометражни филма, особено два от тях, базирани на този свят, който се движи от безнадежден мисловен експеримент към по-голяма, духовна идея, разкриваща нещо много обнадеждаващо. Предполагам, че това, което би могъл да разчетеш в „Mouse-X”, особено когато бъде развит в пълнометражен, e, че ние не сме нашето тяло, ни е сме само В тяло. Дали сме чисто физически? Само плътта, в която сме? Или може да сме нещо повече, отвъд всичко това? Не претендирам да имам отговори, но често го обяснявам така:
Представи си, че си герой в компютърна игра и един ден се осъзнаваш – поглеждаш себе си и виждаш ръцете и краката си, перфектно възпроизведени, и се питаш „откъде съм дошъл”. Би могъл да търсиш вечно и да проследиш цялото си съществуване до всеки пиксел. Но никога не би намерил екрана.
Знам, че това звучи лишено от надежда. Но само ако вярваш, че ти СИ пиксела.
Не мисля, че сме индивидуални пиксели, мисля, че има нещо повече от това, което сега знаем и казвам това като човек, който не е особено религиозен.
Често описвам „Mouse-X” така – ако можеше да щракнеш с пръсти и да клонираш всеки отделен физически елемент от себе си в точно копие в съседната стая, щеше ли този човек да бъде теб, дори само за миг? Ако си само физическите елементи, побрани в тялото ти, тогава – да. Това е материално копие. Но ако този клонинг не е точно теб, тогава трябва да се запитаме коя част от теб съществува вън от тялото, вън от кожата, или вън от физическия свят, който към момента разбираме. Това не е точна наука, разбира се, а мисловен експеримент, замислен като предизвикателство към схващането ни за индивидуализъм и уникалност.
И така – какво правим за целта? Опасявам се, че имам доста философски отговор – трябва да се освободим от егото си, от идеята, че сме специални и докато не знаем повече – да живеем за другите и не само за себе си. Защото тайната на живота е не да намерим смисъла, а да се освободим от него. Веднъж осъзнал, че смисълът е измислен от човека, е възможно да разбереш колко много от световните проблеми произтичат от човека, егото и т.н.
Но това не е лесно, както би могъл да предположиш, защото кариерата ми е изградена върху намирането на смисъла. Аз също се боря с това. И в индустрия, толкова силно повлияна от егото, знам, че за да успея, трябва да извървя внимателно пътя между това да бъда известен и да искам да бъда известен.
Всичко това ми дава горивото за филмите, които искам да правя и със сигурност не твърдя, че съм прав за всичко – просто това са нещата, за които мислих докато правех „Mouse-X”.
Защо Библията? Защото е лесно разпознаваема или има по-дълбок замисъл?Търсехме тежки книги, купихме също санскритско-английски речник, който се оказа твърде голям, така че Библията е почти по случайност. В крайна сметка тя бе интересен вариант, понеже с отварянето ѝ на „Битие” правим асоциации с идеята за неща като Първородния грях.
Имаше ли версия на филма с реч (изключае това „не отново” накрая), или от самото начало беше решил да го заснемеш по този начин? Защо?
Нямаше версия с реч, макар че имаше версия с допълнителен диалог в самото начало, която премахнах по няколко причини. Първо, гласът представляваше съзнание, което не е развито в краткия филм, а само в пълнометражния, така че не исках да се залавяме с част, която не можем да представим в рамките на петнайсет минути. Второ – исках да направя филма колкото е възможно по-международно достъпен без да се налага да плащам за дублаж или субтитри в края на редакцията, защото знаех, че нямаше да са останали пари. Усетих, че диалогът нямаше да допринесе с нищо към историята. Премахването му всъщност ни даде шанс да направим историята напрегната само чрез снимки, което е приятна задача за един режисьор. На практика също знаехме, че имаме ограничен бюджет и че може и да не успеем да задържим екипа за повече от четири дни – всичко, което можехме да направим, за да подобрим историята като същевременно намаляме времето за снимки беше важно. Да се наложи да снимаме наново сцена поради лош звук бе един от проблемите, които искахме да избегнем. Затова чудесният ни тонрежисьор, Итамар Розенблум, записа звука, като след това го смеси с много впоследствие записани шумове.
Името на героя, изигран от Джулиан Никълсън, е Андерсън. Също като Избраният в „Матрицата”. Съвпадение ли е това?
Предполагам, че не. Не съм го направил нарочно, но обичам „Матрицата” и „Андерсън” винаги ме е впечатлявало като първо име. Звучи силно и в същото време общо, не лично.
Любимият ти антиутопичен роман/филм?
Това вече е труден въпрос, ето два: „Човекът във високия замък” – защото успешно разказва история, предизвикваща представата ни за реалността, без почти никаква научна фантастика. Романът използва един голям мисловен експеримент (действието се развива в Америка след Втората световна война в алтернативна реалност, в която съюзниците губят), за да очертае пленяващия портрет на връзката ни с реалността и онова, което лежи отвъд. Другият е „Ние” – книга на Евгений Замятин, която Джордж Оруел цитира като вдъхновение за „1984”. Това е книга, писана в началото на 20-те години на миналия век в Русия, по-късно забранена до 80-те поради схващането, че идеите ѝ са предизвикателни спрямо комунизма.
Когато Андерсън не успява да удари своята „главна” версия с книгата, той пада. Защо? Означава ли това, че всеки Андерсън има определена съдба, която трябва да се реализира? И ако това не стане – има наказание, изпадане от системата, смърт?
Мисля, че причината е по-проста. Това ще стане ясно в пълнометражния филм (успеем ли да го заснемем) – „главният” Андерсън избягва замаха на книгата и инерцията на движението кара другият да падне на пода. Но за да отговоря на втората част на въпроса ти, тук става дума за детерминизъм – експериментът е базиран на идеята, че в нашето тяло има много връзки, които въздействат на онова, което ни се случва във всеки един момент. Дори решенията ни могат да са автоматични и базирани на предишни наши изживявания. Ако беше възможно да видим всички тези различни взаимодействия, може би тогава щяхме да успеем, използвайки невероятно мощни квантови процесори, да изчислим какво би направил човек. Представете си го така – зарът символизира шанса, но не и случайността. Случаен е само защото не можем да контролираме всички сили, които му въздействат. В „Mouse-X” имаме експеримент с множество клонинги на един човек, в който много аспекти могат да бъдат контролирани и всяка част от всеки човек е наблюдавана, за да позволи задълбочено изследване на поведението. На този етап от експеримента ние вече не наблюдаваме, ние предричаме, изпробвайки квантовия модел на Андерсъните, който е направен, за да разберем дали когато една единствена променлива в експеримента се измени, те реагират по начина, който се очаква от тях. Ще свърши ли „нашият” Андерсън поставен в партер[i] накрая? Онова, което за него изглежда инстинктивно, всъщност е предвидимо – веднъж щом е построен модел, описващ какво представлява един Андерсън.
Все пак това е измислица – голяма идея, използвана за да ни предвижи към нещо значително по-малко негативно. Честно!
Точно до дюшека, на който героят пада, има плакат. Прилича на пропаганден материал, но е нечетим. Какво изобразява той?
Това е пропаганден плакат и се чете „22 глави са по-добре от една”.
Кой чертае хиксовете? Ние, някой, който не познаваме или и двете? Фокусираш се само върху микрокосмоса и личната идентичност или вярваш, че има нещо повече от това? Че някой иска да бъдем мишки?
Експериментът се провежда от човешки същества. Нормални човешки същества. Намирам филми като „The Wicker Man” за невероятни, защото в тях виждаме хора, които правят ужасяващи неща, понеже пасват в представата им за допустимо. Същото може да се каже за масовото производство на месни продукти – не се питаме дали жестокостта си заслужава, за да имаме какво да ядем. Ние можем да извършваме ужасни неща и да нямаме проблем с това, стига да сме единодушни какво е добро и зло.
Експериментът е ужасяващ защото тези хора просто вършат работа. Бидейки такива, на клонингите се гледа като на нещо по-малко от човеци, понеже не са личности. Този филм и двете последващи истории, които имам, са частично замислени да оспорят идеята за индивидуализма, че всички сме различни и че различията ни правят щастливи. Така че краткият отговор е, че хиксовете са направени от хора, и да, някой иска да бъдем мишки.
Има ли надежда в света, който творбата ти представя? А в истинския? Какви са шансовете ни да избегнем съдбата на Андерсън и, което е по-важно, какво можем да направим за целта?
Това е страхотен въпрос, тъй като знам, че „Mouse-X” предполага липсата на надежда. Но не вярвам, че това е така. Запланувал съм три пълнометражни филма, особено два от тях, базирани на този свят, който се движи от безнадежден мисловен експеримент към по-голяма, духовна идея, разкриваща нещо много обнадеждаващо. Предполагам, че това, което би могъл да разчетеш в „Mouse-X”, особено когато бъде развит в пълнометражен, e, че ние не сме нашето тяло, ни е сме само В тяло. Дали сме чисто физически? Само плътта, в която сме? Или може да сме нещо повече, отвъд всичко това? Не претендирам да имам отговори, но често го обяснявам така:
Представи си, че си герой в компютърна игра и един ден се осъзнаваш – поглеждаш себе си и виждаш ръцете и краката си, перфектно възпроизведени, и се питаш „откъде съм дошъл”. Би могъл да търсиш вечно и да проследиш цялото си съществуване до всеки пиксел. Но никога не би намерил екрана.
Знам, че това звучи лишено от надежда. Но само ако вярваш, че ти СИ пиксела.
Не мисля, че сме индивидуални пиксели, мисля, че има нещо повече от това, което сега знаем и казвам това като човек, който не е особено религиозен.
Често описвам „Mouse-X” така – ако можеше да щракнеш с пръсти и да клонираш всеки отделен физически елемент от себе си в точно копие в съседната стая, щеше ли този човек да бъде теб, дори само за миг? Ако си само физическите елементи, побрани в тялото ти, тогава – да. Това е материално копие. Но ако този клонинг не е точно теб, тогава трябва да се запитаме коя част от теб съществува вън от тялото, вън от кожата, или вън от физическия свят, който към момента разбираме. Това не е точна наука, разбира се, а мисловен експеримент, замислен като предизвикателство към схващането ни за индивидуализъм и уникалност.
И така – какво правим за целта? Опасявам се, че имам доста философски отговор – трябва да се освободим от егото си, от идеята, че сме специални и докато не знаем повече – да живеем за другите и не само за себе си. Защото тайната на живота е не да намерим смисъла, а да се освободим от него. Веднъж осъзнал, че смисълът е измислен от човека, е възможно да разбереш колко много от световните проблеми произтичат от човека, егото и т.н.
Но това не е лесно, както би могъл да предположиш, защото кариерата ми е изградена върху намирането на смисъла. Аз също се боря с това. И в индустрия, толкова силно повлияна от егото, знам, че за да успея, трябва да извървя внимателно пътя между това да бъда известен и да искам да бъда известен.
Всичко това ми дава горивото за филмите, които искам да правя и със сигурност не твърдя, че съм прав за всичко – просто това са нещата, за които мислих докато правех „Mouse-X”.
[i] Партер – термин от класическата борба, означаващ положение, при което борецът застава на колене и лакти – бел. Ивайло Дончев
