Кал @ Кинематограф.BG

Ф илмът ще е на линия до 8 Февруари 2014. Публикуван е в интернет със съдействието на kultura.bg. Един от онези филми, които въобще не обичаме да гледаме. Като говоря в първо лице, мн. число, този път имам предвид по-обикновените зрители. Макар и не постоянно, често съм част и от тях. Тези, които не разсъждаваме за детайлите, които правят киноизкуството киноИзкуство – смисълът, скрит или не, от характера на отделните персонажи, отделните диалози, отделната сцена, отделният план ... Ние просто сядаме, за да се развличаме.
И за нас подобни филми, най-вече в ерата на прехода, направиха българското кино негледаемо. Наричаме ги „тежки”, „прекалено социални”, „НАТФИЗ-чийски”, „скучни”, „със странна музика” ... Не ни „развличат”, „отпускат” … знаем, че трябва да се „замислим” като ги гледаме, но въобще не сме седнали с тази идея. Като цяло и ни мързи да мислим прекалено много ... На всичкото отгоре четем по вестници, гледаме по телевизията, а дори и возейки се в трамвая и разхождайки се по улиците виждаме постоянно подобни сюжети съвсем на живо ... За чий пък ни е сега тоя филм на нас?! Да си обикаля международните фестивали, да си печели наградите ... Да му се наслаждават хора, дето обичат да се държат за брадичката. На нас ни дай ... всичко, но не и това.

Хора на изкуството като Ивайло Симидчиев са прокълнати от мистичните китайци да живеят в интересни времена. Прокълнати са да се опитват да интерпретират ужасяващи феномени. Обладани са от идеята да стряскат илюстрирайки ... Най-вече са изкушени, съзнателно или не, да остават неразбрани... Може би и наистина робуват на преподадени им академични представи, относно съвсем субективната територия на въпросите „кое е добро изкуство”... А после и на получените похвали по фестивалните сцени.

В тези свои хаотични размисли искам всъщност да ви насоча към извода, че нито публиката, нито кинаджиите, са виновни за неоценяването на този и много други изключително стойностни български филми. Не трябва да се съди нито „разглезената” аудитория, нито „високопарния” подход на автора ... Реакциите на тези два субекта, в едната или другата посока, са изцяло плод на изключително необяснимите времена, в които живеем.
Не знам дали ще се съгласите с мен, но като основна характеристика на това време, което всъщност представлява целия мой живот (роден съм през 1988г.), без да се замислям бих изтъкнал липсата на комуникация – фактът, че т.нар. обикновени хора, т.нар. политически елит, т.нар. интелигенция, т.нар. малцинства, ако щете дори т.нар. престъпни кръгове, както и още много „така наречени” социални групи в нито един момент не започнаха да говорят на един език... Ние живеем във времена на постоянни собствени монолози, никакво вслушване, никакъв опит за разбирателство. Всеки си знае неговото, всички си знаят тяхното, и докато е така реалността е просто едно зарязано бунище, което е събрало изконсумираното от всички тези водещи монолози хора, неспособни да комуникират един с друг.

Както може би сте усетили, няма по-добър момент от това, за да мога най-накрая да кажа нещо по същество за „Кал”. Какво според вас умира накрая на този филм, в сметището-действителност? Освен будещия симпатии чужденец, според мен умира опитът за комуникация, диалог ... Липсата на общ език още отначало е причина за скандала с продавачката, кражбата, а после и наръгването. Единствените моменти на надежда, на някакво подобрение у ранения герой са тези, в които той някак успява да осъществи своеобразен диалог с хлапето. Последвалата смърт на бунището е смъртта на комуникацията.

И това е краят на този филм. Обаче нашият, и на артисти, и на политици, и на обикновени хора, и на обикновени бандити, ще продължи, докато не успеем да наченем и запазим някакъв общ език.

ПС - Филмът е достъпен благодарение на портал "Култура", до 8 февруари. След тази дата видеото, което използваме тук ще бъде свалено. Временното свободно гледане се случва благодарение на Димитър Радев, взел интервю с режисьора и сценарист Ивайло Симидчиев в началото на тази година. Можете да го прочетете тук.