През 1992г Patrice Leconte разказва история за барабанист, който е част от оркестър, чиято задача е да изсвири всеизвестното Boléro на Ravel. Leconte, дълбоко убеден в скуката на Boléro навлиза в психиката на барабаниста и изследва ефекта от постоянния повтарящ се ритъм.
М
акар и толкова стар, този филм всъщност е толкова актуален днес, колкото би бил и във всеки един момент от създаването на Bolero до днес. Въпросът, който Patrice Leconte задава или по-скоро сам отговаря, дали Bolero е изтъкано от болезнено повтаряща се скука, според мен може да се разглежда в абстрактното поле на философията. Първата причина е, че (не)харесването на дадена музика е дотолкова въпрос на личните връзки, които провокира, че не може да се изведе общовалиден довод за или против. С други думи, твърде субективно е.Второ, класическата музика неслучайно е класическа. Това не е просто название на музика от определен период, но и според мен дял от музиката, в който всяко произведение носи определена специфична сигнатура, която може да се разглежда и като научно откритие. Факт е, че музиката на Моцарт е обект на множество изследвания и експерименти. Един такъв е пускането на класическа музика в джунглата, за да се проследи реакцията на животните. Оказва се, че единствено и само на Моцарт, маймуните се събират в кръг и слушат. Всички знаем и за интересните корелации между неговата музика и математиката, според които се смята, че музиката му има особено въздействие върху човешкия мозък.
В тази посока, много хора споделят, че когато слушат Bolero изпитват особено чувство за хармония и за усещането, че сме част от нещо много по-голямо. Не само това, но и често се асоциира със слънчевата система и въртенето на планетите с постоянна скорост. Да, това са индивидуални интерпретации, но мога да се съглася, че има нещо заложено в Bolero. Ритъмът му е специфичен и навява свързаност между отделни неща, които обаче се хармонизират чрез ритъма си. В този смисъл, асоциацията с ритмите на макро света и хармонията им с микроритмите, в които ние живеем е логична. Освен това Bolero носи още една ясно различима сигнатура, която навремето вероятно е вдъхновявала много хора – ескалацията. Не мисля, че има друго произведение с толкова отличима и постоянно ескалираща музика.
Колкото до Le Bateur Du Bolero, идеята да си разказвач на история, да комуникираш със зрителите чрез субтитри и да се фокусираш върху един от героите на оркестъра, е страхотна! И рядко оригинална. Усещането е съвсем различно и до известна степен не съвсем кинаджийско, защото обикновено разказвача, е роля, която дори изпълнена от режисьора, пак е обособима роля със свои характеристики какво да се и какво да не се казва. В случая, Leconte си разказва все едно е на интервю и говори за филма, защо е решил да направи това или онова по дадения начин. Това малко разваля реализма на киното, но ни извежда на съвсем друга честота, в която съзерцаваме аджеба Bolero-то наистина ли е толкова скучно и монотонно или този просто ни убеждава, че слънцето изгрява от запад?!
