Невидимите труженици, без които не бихме могли да вършим спокойно работата си – за тях разказва филмът на Adrian Francis. За нуждата да преглътнеш гордостта си в името на хляба, спасителното чувство за хумор и лишаването от социален живот. Зрителите без личен мотив ще видят във филма просто интресен поглед над нечие ежедневие, за което обикновено не си дават сметка. Другите може и да пуснат по сълза.
Всеки път когато хартиеното топче, запратено към кошчето в офиса не намери целта и не се наведем да го вдигнем; когато натрошим с обедния си сандвич или ни домързи да изчистим кафявото петънце от служебната тоалетна; когато оставим лепкаво кръгче с чашата си на бюрото: създаваме допълнителна работа някому.
В родната реалност това най-често ще бъде нискоквалифицирана представителка на малцинствата, работеща по два часа дневно срещу смешни пари. В Австралия, пък и ред други страни, обаче, може да бъде имигрантка с висше образование. Например – преводачка от България. Вие, сестра ви, майка ви и т.н.
Дискусията тук не е от вчера: каква е цената, която трябва да сме готови да платим в преследването на по-добър живот вън от родината? Особено актуална тя стана покрай настоящата бежанска криза. Трябва ли да осъдим търсещите икономическо спасение в Европа когато самите ние ходим да бършем прозорци и да прахосмучим на хиляди километри от дома? И разбира се: заслужава ли си да оставиш всичко и всеки? Предполагам е въпрос на лична преценка, в чиято правилност няма как да сме сигурни.
Разбира се, че няма срамна работа. Или, за да съм точен, да чистиш лайна не е срамно. Срамно е да ги произвеждаш – не буквално, а метафорично. Най-яките бели правят тъкмо белите яки с бели задници. Тези, на които Мая чисти. И под които всички останали стоим с отворени уста.
