Совите не са това, което са, или как хората виждат само нещата, които смятат за истина. Хайде да поиграем на най-старата игра на света – тази на котка и мишка. На мъж и жена.
В„Lights Out” на холандеца Wesley Versteeg ще видите доста типично надцакване между мъж и жена, които преди са означавали доста един за друг, но впоследствие нещата са тръгнали в малко по-друга посока. Това, което в началото започва като твърде буквалното възприемане на репликата „Всичко мое е и твое” от страна на Сара, бързо прераства в доста зловещото отмъщение, поднесено от бившия ѝ възлюбен. Стигне ли се до коли мъжете могат да бъдат особено безжалостни. Това ми напомня за оная реплика от „Приятели” – „Джоуи не дели храна!”. Човек ще рече, че има два вида логика – обикновената и женската – и Сара е тръгнала да краде колата на Том от чиста проба проклетия, за да го накаже, че вече не ѝ e настоящ, а бивш приятел и, общо взето, си заслужава съдбата, която я сполита. Тук усещам лека ехидност от страна на господата. Следват, разбира се, ред сълзи и ред сополи на нашия женски персонаж и всичко изглежда като че върви към своя прекалено мрачен финал.
В традициите на добрата драма обаче зрителят бива воден за ръчичка (или може би за носа) по някаква пътека, която се отклонява точно в последния момент. Защото колкото и да копнее въпросният зрител за напрежение и кървава развръзка, нищо не му доставя такова удоволствие като това в крайна сметка да бъде надхитрен в играта на „познай какво става накрая”, в която винаги си мисли, че е една стъпка пред режисьора. Обрат има. Животът е пълен с обрати. А киното винаги се мъчи да подражава на живота.
В обобщение от филма могат да се изведат поне две поуки: 1/ никога не споделяй всичките си вещи с една жена, защото накрая можеш да се окажеш и без долни гащи (или кола); и по-важното 2/ никога, ама никога не заставай на пътя на ядосана жена към целта, която си е поставила.
