Манипулация вероятно ще бъде една от ключовите думи, с които началото на 21 век ще се запомни. Трагедията е, че тази дума е била ключва и за края на 20 век, и за началото му, и изобщо за всички епохи, в които е имало управляващи и управлявани. Спечелил Оскар 1992.
В
този филм на Daniel Greaves, откриваме едно човече, заложник на собствената си жизнена среда – хартията. То не подозира, че в света на човеците, хартията е материя, с която се прави всичко. Мачка се, почиства се, реже се, сгъва се, изписва се, рисува се, цапа се, оригами... хмм, използва се и за да се управлява света, но това може би не пасва добре на логическата верига. Интересно е по какъв невероятен начин късометражното кино успява да докосне някои субективни, но реални дълбини на нашия свят и да ги покаже по начин, по който могат да предизвикат неволна промяна, прокрадвайки се незабележимо между оградите на режимите и пропагандните машини през годините, опитвали се да налагат контрол върху туй, що не се контролира, а именно изкуството.
... А може би се отклоних и асоциирах филма с повече неща, отколкото би трябвало. Може би цялата концепция е била просто да се покаже нова техника за разказване на кино история под формата на рисунки на хартия. Впрочем, по този параграф, филмът заслужава адмирации, защото ни напомня, че дори преди 25 години са се прилагали експериментални и интересни похвати в киното. Срещал съм хора, които възкликват гледайки разни красиви импресионистични видеа във Vimeo, колко яко било, че живеем в 21ви век, че сме могли да снимаме такива неща. И преди сме могли, само дето не е имало интернет и е било малко по-сложно за постигане отсега. ;)
И все пак, продължава да ме гложди интересната смислова асоциация, която може да се направи между манипулацията във филма и манипулацията в реалния ни живот, която се случва основно през хартия, на която се разписват решения, на която се изписват законите и която определя собствеността. На практика ние човеците, кои сме всъщност? Ръката, която се еб*ваше с човечето или самото човече, заложник на бюрокрацията, документите, законите, а защо не и пресата, която също е израз на хартия. Израз на мислите на обществото. Или поне така би трябвало да бъде в държавите, където няма лафки.