РЕЖИСУРА, СЦЕНАРИЙ И АНИМАЦИЯ MARGHERITA PREMUROSO
Искрено и наситено с емоции обръщение на една майка към дъщеричката й. Филм за преследването на целите, пропуснатите моменти и надеждата, че някой ден сами ще можем да си простим. Какво нещо е живота, само...
П
ризнавам, че първия път, в който гледах M.o.M., не разбрах веднага за какво става дума. Не успях да осмисля гигантската риба, все още дишаща, провисена от тавана, нито купчината листчета, на които пише "Къде е синът ми?". Последното листче, с написано "М.о.М." на него. съвсем ме обърка. Какво значи всичко това? Не разбрах веднага смисъла, но усетих болката, липсата, отчаянието... и те бяха пленително красиви. Потърсих значение, защото бях убедена, че съществува такова: филмът успя да ме грабне, да ми влезе под кожата, като ме озадачи, обърка, предизвика. Знаех, че зад всичко това се крие някаква много съкровена идея, само трябваше да я открия. Пуснах филмчето отново. И отново. Няколко пъти, не само защото и аз като рибарят бях в търсене на смисъл, а защото в един момент спрях да търся и просто съзерцавах, слушайки изящно тъжното пиано. И тогава хриповете на гигантската риба добиха значение: безполезен трофей, окачен на стената. Колко ли време и усилия са коствали на рибаря да улови подобен гигант? Колко ли неща е пропуснал той, докато, вглъбен, е преследвал своята цел? И не на последно място, колко ли пуст е станал животът му след като самодоволно е окачил трофея си на стената? В този момент на осъзнаване рибата, някога мечтана цел, се превръща в горчиво напомняне за празнотата, самотата и пропуснатите възможности. Ден след ден рибарят очаква с надежда животът му да се осмисли: да открие загубения или неродилия се син. М.о.М. изведнъж се превръща в своеобразно SOS, в зов за помощ към океана да го излекува от угризенията и да му върне изгубеното време.
М.о.М. ме накара да почувствам преди да разбера, да потърся, без да знам какво, и да бъда пленена от тъгата. Като перлена мида, филмът е красив сам по себе си, но крие и ценно послание: да обръщаме внимание на истински важните неща и особено на децата си, защото в крайна сметка единственото, което ни остава, е ужасяващата мисъл "Какво ли щеше да бъде, ако бях...?"
