РЕЖИСЬОР И СЦЕНАРИСТ JUSTIN TAGG • ПРОДУЦЕНТ G.Cox, B. Smith
Мъж се събужда на непознато място и тръгва на пътуване из лабиринта на еднаквостта, за да открие, че не е единственият той. Търсенето го отвежда до дори по-страшен извод. Една (или всички?) човешка съдба се оказва не по-различна от тази на бялата лабораторна мишка, предмет на експеримент в напълно контролирана среда.
Б
райън Уорнър (Мерилин Менсън) казва: „За мен изкуството е въпросителна. Мисля, че то никога не трябва да е отговор”. Не знам дали сценаристът и режисьор Джъстин Таг е привърженик на рок звездата, но с „Mouse-X” той се справя отлично с тази задача – да ни бутне от покрива на всичко, което си мислим, че знаем за себе си и не само – в бездната, където „Х”=„?”.Някои от достойнствата на лентата са скромният бюджет (пет хиляди и двеста паунда) и време за снимки (четири дена); силната актьорска игра на Джулиан Никълсън и музиката на Verbal Vigilante, която те „включва” в историята и те кара да преживееш бунта на героя. За него така и не разбираме, но се казва Андерсън (досущ като Избраният в „Матрицата”, изигран от Киану Рийвс). Репетициите се провеждат по време на видеоразговори в скайп, което налага Таг да прибегне до интересни подходи в работата си с Никълсън. За да накара актьорът да почувства по-добре героя си, той измисля сцена, стояща вън от филма, както и специфична игра на въпроси и отговори, предизвикваща емоционална реакция.
Сякаш много по-ценни са, обаче, размишленията за микро- и макрокосмоса, на които филмът се опитва да ни наведе.
В „Краят на Вечността” на Айзък Азимов, Андрю Харлан също среща себе си. Но ако там чувството, което сблъсъкът поражда е ужас, тук героят се впуска по-скоро с любопитство в едно пътешествие, чиято цел може да се тълкува по различни начини – себепознание, истина, бягство, промяна.
„Кой си ти, ако не си единственият ти” – мотото на филма ни кара да се замислим върху идентичността. Дали ако съблечем телесната си обвивка ще бъдем още различни? Кое ни прави уникални и доколко има значение собствената ни представа за себе си ако всички – като хамстери – не спираме да въртим колелата си, а те – като зъбчатите колелца на механизъм – цялата машина?
Кръгът тук е особено важен, очебиен, символ. Дори на врата на Андерсън са татуирани два – за безкрайност. Решението му да се превърне в прът в колелата на системата отново е представено елегантно – нарушавайки алгоритъма на случване, в който са въвлечени другите му версии, той премахва зададените им рамки и отваря вратите към необятни алтернативни реалности пред тях.
И точно когато си мислите, че филмът става добър, той става брилянтен. Отрезвителният шамар на финала доста напомня „Матрицата” – промяната е илюзорна, предначертана. И, ако трилогията завършвайки оставя поле за неизвестност на бъдещето, в „Mouse-X” надеждата отсъства. Което, може би, е дори по-добро сценарийно решение. Защото ако все още има надежда – то не се знае дали ще я има винаги.
