Ona е испански филм от 2009, който не попада в нито една жанрова класификация на съвременното кино. Без да си обелват дума, двама герой ще създават любов помежду си по един особено красив, чувствен и нестандартен начин, върху лодка, рееща се из безбрежния океан.
Първата реакция след гледането на ONA беше безпрецедентно учудване. Късометражният черно-бял филм започва и завършва с изгледа към океана, което неминуемо поставя границите, в които се осъществява и наслагва символиката на чувствеността. Ако се опитаме да „прочетем” филма посредством образите и смисъла вложен в тях, то непосредствено изниква името на Славой Жижек като гуру в прочита на образността. В този контекст още първият образ на океана ни препраща непосредствено към подсъзнателното, инстинктивното, целокупността на човешката емоционалност в нейния най-суров и първичен вид.
При своеобразно поетапно мислене за някакво разграничение между случващото се в ONA, то преходът би бил чисто интерпретативен – от поставяне на различието в пейзажа и тялото, които изначално се сливат още в първите кадри до обособяването на персонажите и достигане до тяхното единство.
За да се визуализира дадена идеята киното ни дава готовия образ, както и подкрепя идеята чрез диалога, в случая с ONA това не важи. Словесността и диалога биха отнели от идейното съдържание, затова и те липсват – от началото до края тази словесност се разкрива единствено чрез мълчанието и емоциите, вложени в погледите. Освен отказа от езика тук имаме отказ и от цветовете, които на своя страна могат да придадат нов смислов товар. В тези аспекти зрителят е изправен пред суровата, реална и изчистена от всякакви наслагвания емоция.
Ако може да определим филма с един единствен термин, извеждащ основната идея, той би бил – чувственост, която се влага във всеки един кадър и кулминира в отприщването на несъзнателното. Рамките и границите са зададени, а в тях се осъществява разкриването на многопластова емоционалност – от учудването и неочакваната изненада при допира с природното през прокрадващата се нежност в израженията и телесната символика до еротичното като реализация на тази подтиснатата чувственост.
Не е случайно и това, че ONA получава множество международни отличия и награди. Още при първия кадър филмът учудва, до голяма степен смущава, събужда емоциите чрез непосредственото вписване на зрителя в случващото се. Колкото и да ми се иска да избегна символиката на всеки един образ, то опитът остава напразен. Pau Camarasa разкрива по прекрасен начин съприкосновението на мъжа и жената в неговата комплексност – от разочарование до щастие, от изначално отхвърляне до сливане – всичко това се визуализира чрез опростяването на множеството възможни наслагвания върху образа.
Всеки един кадър в ONA репрезентира определено състояние, дава ни именно чувството в неговия всеобщ смисъл, така и най-простият образ, изразяващ определена емоция в същината си разкрива целокупността от емоции. Постоянният преход от едно налично състояние в друго, размитостта на образа, семплото представяне на контакта между персонажите са заявка за оригиналност и творческо мислене.
