В тази история, напомняща леко за Total Recall, където две общества бяха свързани с турбо асансьор, минаващ през земните недра, богатите живеят в орбита, а бедните на земната повърхност. Връзката им е асансьор, а билетът за него се е превърнал в детска мечта.
Ф
антастиката последните години е стабилен жанр, който има немалко последователи и доста студия и независим filmmaker-и го развиват, засяйки различни аспекти от живота ни в бъдещето. По-рядко обаче идеите са оригинални. По-често големият удар са графичните ефекти, които наистина са на ниво, но изпразнени от съдържателна и провокираща мисълта и емоциите история. Такива примери има дори и в нашия жанр фантастика, където не всички филми са силни откъм смисъл, но поне си заслужават ефектите, все пак вкусове всякакви. И те се харесват по един или друг начин.Много се зарадвах, когато изгледах Payload докрая, защото по някакъв начин Stuart Willis e постигнал един чудесен баланс между драмата във филма и визията, която макар да не е наблъскана с ефекти, е качествена и приятна за окото. Сцените, в които се е налагало да се използват ефекти са даже доста оскъдни, основно около асансьора, който изглежда внушителен и впечатляващо реалистичен, но достатъчно, за да почувстваме този свят по-добре и с това да станем по-емоционално обвързани с героите. А това е задължително, за да бъде един филм успешен.
Payload е от онези така наречени „character-driven plot”, или иначе казано, история, в която всеки герой има свое запомнящо се присъствие, убедителни са и характерите им са достатъчно плътни, за да може да предизвикат и ответна зрителска реакция – одобрение, симпатия или яко хейт за героя.
На ниво сюжет, Willis също се е справил много добре. Филмът със своите 17 минути не досадява, действието не се развива толкова бързо, но има напрежение и героите минават през различни ситуации, в контекста на една среда, която само с няколко кадъра в началото беше предадена ясно – дистопия, в която социалното разделение е толкова еволюирало, че онзи хубав свят в орбита, погледнат от Земята се слива със звездите. Чудесна символика в един детски поглед към звездите, където е и неговата мечта, за която днес за щастие бихме казали, че е невъзможна.
Това е третият филм на Stuart Willis, в който е режисьор, преди това е работил по проекти като Harry Potter And The Order of The Phoenix, а в късометражното кино, името му го засякохме и в I Love Sarah Jane, който също може да се характеризира с тази визуална умереност и повече фокус върху героите и сложността на ситуациите, в които се намират.
