Shall We Kiss @ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.BG

Р еалност и изкуство се допълват взаимно в този малък, интимен и леко тъжен френски филм. Идеята, че изкуството винаги е черпило идеите си от обкръжаващата ни действителност, е брилянтно пресъздадена в Shall We Kiss на сценаристa и режисьор Pierre Olivier. Terry Gilliam беше казал веднъж, че истинското кино не дава готови отговори, а само готови въпроси, и този късометражен филм прави точно това.

Сюжетът – млада начинаеща актриса подранява за предстоящото си прослушване. Тя се спира в едно кафене, за да да преговори репликите си на спокойствие. Там тя забелязва мъж, който седи сам на една от масите. Запътва се към него и го моли да й помогне с текста. Непознатият мъж се съгласява и двамата започват да водят измислен диалог за края на една любовна връзка. Край, който се оказва действителна, реална случка, преживяна току-що от мъжа. Първоначално актрисата неуверено рецитира репликите си, ала след като той я кара да се усмихне, докато репетират, тя се разплаква в роля и като че ли вече напълно осъзнава смазващата емоционална енергия, криеща се зад тези на пръв поглед обикновени думи. Разбрала вече как трябва да подходи към текста, тя му благодари и си тръгва, а от тоалетната на кафенето излиза друга жена, която се насочва към мъжа и умоляващо го пита: “Може ли да се целунем?“ (думи, които са били част и от текста на актрисата).

От дълго време насам не съм бил така объркан от сюжета на филм. Фактът, че ми се наложи да го изгледам поне 5 пъти, за да се опитам да го анализирам, е напълно показателен.

Но каква е темата на този измиващ така майсторски границите между истина и художествена измислица филм? Успях да достигна до две доста любопитни и различни в същността си теории относно идеята зад Shall We Kiss.

Първата е, че съдбата явно притежава добре развито чувство за ирония, понеже в една невероятна, откачена действителност, на един мъж му се налага последователно да преживее на два пъти любовна раздяла – веднъж действителна и веднъж „на хартия“.

Втората ми теория е свързана с нежеланието на човек да приеме реалността. Този филм всъщност е кратко психологическо изследване на състоянието на мъж, който не може да приеме, че е изоставен. Напълно правдиво може да предположим, че цялото действие в тази късометражна лента се случва в съзнанието на героя. Актрисата не съществува – тя е плод, проекция на неговото въображение. Въображение, което предпочита да репетира едно наистина случило се събитие, за да може да избегне последиците извън фикцията. Нужно е да припомним какво представлява актьорът/актрисата. Хората в тази професия са всичко друго, но не и себе си. Тяхната работа е да се преструват и да правят неща, които не са истински и никога не са се случвали.

Режисьорът и сценарист Pierre Olivier още в дебютния си късометражен филм умело успява да се сработи с актьорите (самият той също е актьор), като ги кара да дадат максимума от себе си. Камерата на Olivier Chambon е фокусирана върху лицата на героите, като по този начин успява да съсредоточи зрителя само върху играта на Жан-Люк Авел и Алис Карел, които тук са просто превъзходни.

Дали това е филм за нелепите игри на съдбата или тънка психологическа драма, Shall We Kiss успява и в двата случая да постигне целта си – това е къс, но запомнящ се за дълго време филм, който дава различни интерпретации на човешките поведение и психика.