Млада двойка ще бъде извадена от вътрешния им бърз и хаотичен свят, когато Steve почуква на вратата им, за да се оплаче от шум. Той е техен съсед, но разбиранията му за междусъседски отношения се оказват по-различни от общо приетите норми. Игра или мания? Colin Firth.
Steve е филм, в който се усеща трапчивия, но изтънчен, сложен, но минималистичен великобритански вкус за кино. Режисьорската работа, сюжетните трикове, проявите на умерен хумор, музиката, самия Colin Firth, който е типичен UK типаж, допринасят доста добре за цялостната атмосфера, която хем е леко притеснителна, хем е нелепа, с което и смешна, хем провокира проявата на зрителска емпатия, защото ситуацията е проста като концепция и близка до ежедневието на градския човек, обграден от анонимността на бетонните тежки жилищни конструкции. Ако се замислите, всеки достатъчно убедителен непознат човек, на когото вие сте се престрашили да отворите, може да ви вкара в напълно нереалния му свят. Всичко е въпрос на умение. Е, в нашата специфична и уникална за света действителност като че ли една особена мнителност се е развила. Превърнала се в сетиво, различаващо въздухарите от реалните хора в България по-трудно може просто някой някой да прекрачи прага на дома ви без покана. Една причина да съм щастлив, че съм българин, която откривам в този филм от UK, но това е друга тема.
Steve носи нещо по-дълбоко в себе си като човешка идея, макар че историята на пръв поглед не изглежда чак толкова сериозна, заради нелепостта си и това го виждаме явно чак в последната сцена. Първите 14 минути ни показват развитието на отношенията между търпеливата двойка, потънала в своя свят на работа, звуци, ежедневна динамика (чудесно изграден универсален типаж), и Steve, у когото разпознаваме мрънкащия, досаден съсед, който отгоре на всичкото се оказва социопат и не се свени да влиза като слон в стъкларски магазин в този вътрешен свят. Направи ли ви впечатление, че винаги, когато Steve звънеше на вратата им, изведнъж наставаше някаква суматоха и съвкупност от звуци от телефони, говорене, действия, които допълват усещането за абсурдност. Има една българска дума, за която се сещам и ми се струва много удачна – тарапана. Тези моменти, добре реализирани, почти винаги будят необясним смях у хората, защото докато зрителя е потънал своя покой и изолация от външния свят, наблюдава хаоса и борбата им да се отърват от него, който обзема героите. Като Big Brother. Въз основна на този социален казус, познат на активните градски хора, може много да се философства, извеждайки въпроса, героите ли контролират света си, или той контролира тях?
Напъна да осмилите целта на филма, който проявявате докато се чудите каква е целта на всичко това, приключва с последната сцена, която услужливо ни дефинира конкретно послание, чрез въздействащата реч на Colin Firth. Сцена, която впрочем откъм кинематографичен стил използва типичните за такива речи трикове, за да подсили силата и ефекта от словото на героя. Ако Шварценегер и Сталоун са царете на екшъна, Хопкинс на психологията, Уидърспуун на блонди филмите, то Firth като че ли се дефинира като цар на речите. Когато гледах Речта на Краля за пръв път бях абсолютно зашеметен и изненадан от себе си, защото филмът представлява 98% говорене спрямо 2 на действието, нещо, което рядко ме грабва. Впрочем и широката публика търси повече действие в киното, затова и Речта на Краля, макар и оценен подобаващо в света на киното, не беше масово отразен от публиката. Повечето хора, с които си говорих за него, го намериха за скучен... Както и да е. Steve е заглавие, което ще запомним и маркираме като „кино с висок стил и силна идея“. Firth, макар и социопат, накрая, взе че каза някои дълбоки истини за природата и характеристиките на идеята за човешко приятелство. Nice, а.
