Служител на голяма корпорация, подценяван от ръководството и без перспективи за изкачване в йерархията, един ден е посетен от странен човек, представител на мистериозно тайно общество с интересно предложение, на което просто не може да откаже.
Ф
илмът всъщност е базиран на едноименния разказ от 1961г. на Хенри Слезър (1927 – 2002) – написал сценариите за редица телевизионни сериали, за когото навремето популярното издание „ТВ Гайд” твърди, че е „авторът с най-широка публика в Америка”. За жалост у нас той не е познат сред широката общественост, което разбира се не е критерий за качество. Самият Крал на ужаса Алфред Хичкок неведнъж влиза в творческа колаборация със Слезър и даже включва въпросния разказ „Кандидатът” в сборник, озаглавен красноречиво: „Истории, които уплашиха дори мен”. Признанието на киновеличие като Хичкок говори достатъчно за силата на сюжета, а модерните интерпретатори – сценаристите Маркъс Дънстън и Патрик Мелтън, както и режисьорът Дейвид Карлък, очевидно са стъпили на надеждна основа, която са надградили повече от успешно. Една история, измислена преди близо 50 години, актуална и днес – благодарение на късата форма в киното.
Но да поговорим по същество за достойнствата на филма, които хич не са малко...
Изключително сполучливо е визуализирана и внушена специфичната офис среда. Добре климатизираните покои на корпоративния свят. Мокетът, попил стъпките, разочарованията и възторзите на корпоративния човек. Още, шишетата с вода, димящите чаши кафе, деликатният шум от вентилатора, красивите секретарки, лицемерните усмивки, сумрачните оперативки и прочее. Пространство на компромисите с личността в името на по-добрите печалби. Остъклена вселена на победния капитализъм. На такива места обикновено виреят бесни юпита, „бели якички”, орди парвенюта или просто офисни загубеняци.
Но понякога се случва да се пръкне я Тайлър Дърдън, я Патрик Бейтмън.
Героят в „Кандидатът” сякаш е по малко от всички тях и заради това – уникален. Важна е ролята на гласа зад кадър – смислов пласт, който твърде често се подценява в киното. В случая обаче това не е така – войс оувърът е съдържателен, правдив към визията, адекватен на логиката на персонажа, на места смайващо експресивен и метафоричен, но най-ценното: умело води нишката на историята.
Голямата тема е в какво се превръщат хората-чаркове от гигантския механизъм на доминиращата икономичека система. На какво са готови, за да произведат своя социално престижен статус. Например – по пътя неизменно нагоре „да стъпят на детски пръстчета”. Или просто да пожелаят с цялото си същество смъртта на началника или на партньора в презентациите пред клиенти. Омразата в най-чист вид. Презрението, извиращо от дъното на сърцето и джоба. Едва после идва замислянето за потенциала на човешките желания и силата на мисълта. Но за тях си има книгите на Джон Кехоу.
Във филма на Карлък има особено силен епизод – целият конфиденциален разговор между Грънцър и Тъкър. Целият, защото на практика той се случва в реално време – точно тези десетина минути, за които са се разбрали (и малко отгоре). В киното продължителният диалог най-често е проблем, но тук зрителското внимание стои все така непокътнато и приковано – най-вече заради страхотната актьорска игра, напрегнатите реакции на разказвач и слушател (близки планове) и естествено заради увлекателното мистифициране на Обществото за обединено действие.
А неочакваният финал – характерен за късите разкази на протоавтора на сюжета Слезър – е черешката, заради която харесваш цялата торта.