Ако си нещастен, този филм е за теб. Ако си щастлив – и за теб е, защото си същият. „И това ще мине“. Филмът разказва как го минаваме. Или как се минаваме. Или през какво минаваме?!
Филмът започва с главния герой, Ливай, на моста. Без да може да тръгне.
Първо губи майка си – но и през ум не му минава да тръгне. Има баща, брат, скоро – и любов. Хора, които го обичат и той ги обича – остават три източника на щастие. После остават двама, плюс Уинки, който им помага да продължат. После остава само любовта – първа и безоблачна, единствен пристан. Накрая и тя не остава.
Само че това не е „накрая“. Ливай губи смисъл, губи сила, и се озовава на „най-самотния, най-тъжен, най-изолиран остров във вселената“. И наистина е там – максимумът на нещастието, което можем да си представим, е собственото нещастие. Секват серотонинът, допаминът, както Ливай казва – всички опиоиди. Това са вещества, които потискат болката и стимулират хубави чувства. Биологическото обяснение на нещастието често помага, защото е неоспоримо – а това пак е сигурност. „Единставеният начин да разкъсаш химическия затвор, който може да окове мозъка ти, е да пробваш нови неща, които включват нови мозъчни връзки“.
Добре че я има лопатата, да скъса старите. Ливай тръгва тича, да бяга, да става рано, докато – пак „накрая“ – се озовава на моста. Сега вече го има, сам го е построил.
