Чакалнята на холандска гара ще се превърне в арена на особен любовен дуел с неочакван край. Мъж на средна възраст използва времето до пристигането на влака му, като оглежда жените около него. Похотливият човечец ще си намери майстора в лицето на Момичето.
Преди да започнем, няколко забележки около тази рецензия. Авторът на текста е гледал творбата повече от веднъж, дискутирал я е на академично ниво и е чел обстойно друг анализ върху съдържанието й. Той е дело на Ива Белева и е публикуван на сайта „Другото кино“. Без тези отправни точки, авторът не би могъл да стигне до настоящите си разсъждения и да се прави на многознайко.
Нека все пак започнем. Белева е съвършенно права, че зад привидно лековатия комедиен сюжет на „Чакалнята“ се крие много повече от излишно проточен, леко перверзен кратък филм. Несъмнено са вплетени сивотата на ежедневието, очакването за повече и представата за свобода. Но според мен най-вече – сбърканите въжделения на съвременния средностатистически човек, който е жертва на обграждащите го консуматорски фалш, инертност и чезнещи ценности.
Първият и последният кадър на филма отварят и затварят композиционната рамка, но на това ще се спрем в края.
В началото имаме лутането на нуждаещата се, макар и просто от разваляне на една банкнота жена. Всеки озовал се в подобна ситуация в центъра на София ще я разбере и ще усети пряко на гърба си това, което виждаме във филма. Западното (или почти западно като нашето) общество е забързано, отвлечено в собствените си проблеми и не съвсем състрадателно към нуждите и дилемите на другия ... особено ако той е дебелана на средна възраст, която видимо е на твоя социален статут. Елементарната човечност е запазена за тези под него, защото само по-низшите заслужават нещо толкова гнусно като състрадание.
Това е съвсем достъпното виждане на Стелинг за съвремието, което открива и ще бъде арена на творбата. По нататък ще се спрем и на сцената с красавицата и огледалото.
Слизаме от перона в Чакалнята. И не случайно Чакалнята е „долу“. Тя е олицетворение на похабеното време, свободно от влаковете на ежедневието. Защото в един ужасно всеобхватен общ случай съвременният човек слиза в чакалнята, за да се отдаде на инертно воайорство. Чакалнята е мястото на предпочитаното откъсване от света. Тя е свободното време - „лесните“ забавления по телевизията, в интернет, в киното, стриптийз баровете, евтината литература и преса, и неизменното, съвсем безполезно, съпътстващо седене и цъкане с език.
На „лесни“ емоции ще се отдаде и главния герой – типичният съвременен човек. Той слиза в чакалнята, разтоварва багажа (грижите), забравя за съвсем обикновената си жена и се отдава на първичния си нагон.
Повечето от обграждащите го персонажи са също обикновенни хора като него. Възмущаващи се от непринудената му простащина, но оставащи в установената от Белева тяхна „клетка“ - техен инертен, воайорски, „свободен“ свят. Стелинг ни обгражда със символи. Един от тях е възмутилото се от профанщината, но и от инертността цветнокожо (различно от сиво-белите хора) момиче, което предпочита да се върне „горе“ в забързаното ежедневие на влакове и спорове (може би продуктивни), но не и да стане част от ужасяващата инертна купчина месо „долу”. Там е неханието на зрителя към откровенното престъпление на човека с шапката. Също виждаме младото момиче, иначе отдадено на списанието, (тук според мен този тип периодика също е символ на елементарното забавление) впечатлено от фалическата запалка на протагониста и завиждащите му отстрани мъже ...Накрая на това встъпление виждаме и абсолютното дъно на примитивността у главния герой. Още преди да ни се представи главната, съвършенна дама в синьо, виждаме още една частично облечена в същия цвят. Тя е далеч по непривлекателна визуално, но не и за първичното око на главния воайор, който жадува каквато и да е женска голота. Той съзаклятнически намига на друг воайор, който му отвръща със засрамен поглед тип „нааках се и този усети миризмата“. Тази непривлекателна жена според мен е олицетворение на порнографията.
Обобщаваме - „долу“ в Чакалнята имаме отдаденото на лесна инертност „свободно“ общество и главния герой – избягал от ежедневието и слязъл съвсем на дъното на първичната си похот . В тази обстановка идва Тя и с появата си концентрира цялото внимание на главния воайор. С развитието на сюжета, и поради символния цвят на палтото й, Тя е видимо олицетворение на Свободата, на най-съкровенните мечти, на недостижимото съвършенство, което е съвсем достъпно за несъвършенния обикновен човек, но той не е достатъчно смел, за да го има. Точка. Страхотен филм. Не мисля.
Да, Тя е тази „Свобода“, но не някакво идилично спасение от простотията на обикновеното, ами най-захаросаните въжделения на консуматорското общество. Тя е „Свободата“ от билборда (на който я виждаме да стои) – „перфектно тяло само за 10 дни“, „блестяща коса от Пантен“, „устните на Мейбълин“, силуета на скъпата спортна кола, екскурзиите до далечни райски острови, и много много страхотен секс. И естествено, тя не е само на билборда, тя е и на екрана, заради което, когато минава покрай главния герой огрява лицето му в „синьо“, така както би го огрял телевизора. Либертарианската свобода пар екселанс. Най-добрият продукт на „свободния пазар“.
Ива Балева я определя като мечта и фикция в главата на протагониста. И тя е точно това – мечтата от рекламния блок и тъпия холивудски филм. Представата за „възвишеност“ в главата на средностатистическия консуматор на лесни емоции. Тя е наглия маркетингов отговор на всичките му пориви, който не се притеснява от похотливите му погледи, защото е създаден да ги предизвиква и да им отговаря. И относно кученцето – сигурно ще ми се смеете – но то според мен е злото. Малко гадно зло, което ръмжи на обикновенния човек, но е любвеобилен приятел на гнусната консуматорска Свобода. Не случайно цветът на облеклото е същия като на потната дебелана – порнографията. Русата мадама просто още не си е свалила гащите, за да поеме големия консуматорски член на имащите възможност да я притежават. Без маркетинговите дрехи, тя е толкова възвишена, колкото са лесните момичета в порнофилмите, погрознели от достъпността на първичните им полови белези. И ако се материализира в ежедневието (горния етаж, перона) тя е толкова обикновена, колкото сивата дебеличка съпруга, която сама видя в огледалото. Защото когато мечтите се сбъднат и се превърнат в ежедневие, консумеризмът превръща красотата в обикновенност и ти поставя нови цели на „долния“ етаж, в Чакалнята на съзнанието.
Точно тук трябва да се върнем на главния герой и постепенната промяна в поведението му, която Ива Балева отдава на липсата на смелост за сбъдване на мечтите. Тук въобще не съм съгласен. С тази промяна, Йос Стелинг връща човешкия облик на гнусния воайор. Той вече е Човекът, стоящ пред изкуствено-съвършените възвишености, които капитализмът му представя за мечти. И не случайно започва да се огражда, а вероятно иска и вече да не е „долу“ в Чакалнята. Консумеризмът е отрицание на човешкото. На „обикновената“ любов, която нехае колко физически погрозняла е половинката с времето. На „обикновения“ живот, горе, в който все пак сам избираш влака и мечтите си. На усмивката или солидарността, които не присъстват по лицата на присъстващите в Чакалнята воайори, които наблюдават със зрителски интерес, погнуса или се правят, че не виждат нищо съществено, докато появилата се човещина пада жертва на всесилните наложени от екрана и билборда фалшови възвишености. А те съвсем по курвенски обикновено са обяздили човешкото и му предлагат „демо версия“ на рекламирания продукт.
В крайна сметка протагониста се предава и посяга към малкото достъпна гола плът на „мечтата“. Но някой от влаковете на ежедневието пристига (звука) и консумеристкото въжделение трябва да си се върне в елементарните „свободни“ пориви на съзнанието. Освен ако не бъде подгонено с някой кредит. Долу слиза съвсем обикновената съпруга, но докато най-накрая някой полага грижи за гениталиите му, съвсем обикновения човек продължава да мечтае за фалша от билборда.
Ето ни накрая. Композиционната рамка на първия и последния кадър на филма отговарят на замисъла и посланията му. В началото имаме романтичната представа за кафето върху съвсем обикновена машина, която пълни пластмасова чашка с рядко кафяво съдържание. Една съвсем обикновена и ежедневна капиталистическа лъжа. В края пък е друга „съвършена“ билбордова свобода, която задоволява поривите на инертното воайорство в Чакалнята на консумеристкото съзнание.
