Тишето, неговият приятел и една дама се озовават заедно в заседнал асансьор. За краткия престой там, всеки ще покаже частица от себе си, което ще провокира нещо повече от просто отношения между непознати.
А
утизмът е интересно заболяване. По личните ми критерии, това не е точно заболяване, а състояние, което не съвпада с ритъма на „нормалния“ живот на околните. От раждането си, човек с годините изгражда филтри в оперативната си мисъл за отсяване на важната от излишната информация. Човешкият мозък запаметява всичко, но едва 10% от информацията, приета в един ден остава в съзнанието нататък. Останалото се губи някъде в дълбините на подсъзнанието и може и никога да не се сетите за тази информация. Аутистите нямат такива филтри, което им пречи да развият концетрацията си. Всичко, което те възприемат чрез зрението си и слуха го възприемат като важна информация и тъй като тя е много по обем и твърде разнообразна, тяхното усещане за света е много различно от нашето, но далеч не е по-ограничено. Всъщност това им позволява да бъдат гении в някои области. Един аутист успя да нарисува целия Ню Йорк едно към едно след 15 минутен полет над него... Те виждат неща, които ние не виждаме, но това затруднява и комуникацията им.Тишето пресъздава една семпла ситуация, която провокира всеки един от участниците да разкрие частица от себе си без да се съобразява с професионалния си контекст. Психолога е психолог в кабинета си. Извън него е просто човек. В асансьора тя проявява себе си като човек с искрено желание да помогне и да накара Тишето да се чувства по-добре. Това макар и на пръв поглед да не изглежда толкова значително, за да бъде претворено във филмова история, ме накара и аз да се почувствам добре.
