Представете си свят, в който всички закони на физиката са идентични с тези от нашия, но с малко допълнение - постоянен вятър в една посока. Възможен ли е животът при това условие и как би се приспособило едно общество? Макар и странен Wind е... хмм, гениален.
Докато гледах WIND, нямаше как да не направя връзката с Единбург, известен с вечния вятър и дъжд, които тормозят жителите на този иначе чудесен град. Вече втора година времето се мъчи да саботира опитите на местните (както и моите) да приличат на нормални хора, да живеят нормално и да се радват на външния свят. Но поставен в такова положение, рано или късно се адаптираш: научаваш се да живееш въпреки агресивните метеорологични условия, да съществуваш, макар и подгизнал, със зачервено лице, насълзени очи и рошави коси. Налага се да продължаваш да живееш, макар и наклонен на 45 градуса, за да не те отвее нанякъде.
Така и в WIND хората са устремени напред, борещи се с безумния вихър насреща им. Вятърът е част от ежедневието им и и те, както единбургчани, са се научили да се приспособяват. Само че, за разлика от единбургчаните, хората от филма не се оплакват. Те напълно са се пригодили към това положение: майките пускат децата си като хвърчила, за да ги успокояват и забавляват, чашите продължават да се пълнят, макар и в хоризонтално положение. После се задава човекът, който слага нова шапка на всяка крачка; фризьорът, чиято работа се е свела до еднообразно клъцване на твърде дългите коси (защото в такова време прическата няма никакво значение, стига косата да не ти влиза много-много в очите); играчите на пинг-понг, които си играят самотно, макар и по двойки. Единственото разнообразие: да те препикае някое веещо се на каишка куче. Идилия!
WIND предизвиква усмивка. Предизвиква и тъга, негодувание, а може би и малко разочарование. После идва размисълът и осъзнаването, че и реалността ни не е по-малко ветровита, в безсмисления смисъл. Тази простичко нарисувана анимация с остри ръбове и геометрични форми, които ясно очертават скованото хорско битие, представя парадокса на Сизифовото проклятие - да се трудиш, гърчиш и мъчиш напразно, до края на вечността. За този абсурд се сещам, когато главният герой (който с нищо не се различава от останалите, но нека го наречем така, понеже ролята му в рамките на този малък нарисуван ад е ключова) достига целта си, единствената явна цел в тази ветровита вселена, и се оказва, че тя е продължение на безцелността. За миг вятърът спира и настъпва покой. Да, най-сетне свобода от постоянното бреме! Да, ама не: хората са объркани. Толкова объркани, че фризьорът клъцва носа на един от клиентите. Толкова спокойствие не е нормално. Не е полезно да си толкова свободен, че да можеш да стоиш изправен, да няма нужда да се изгърбваш. Когато колелото се завърта отново, няма как нещо у теб да не трепне болезнено - абсурдът е пълен, трагикомедията продължава, а керванът си върви насред пустошта.
