Страхил и Марко са двама братя, които живеят без родителите си. Първият работи в мината, а другият учи. И двамата пишат. Един ден поносимата равна оскъдица, в която живеят, ще се пропука, заради желанието да имаш повече. Яловина на Михайло Коцев.
Действието във филма се развива в източния сръбски град Бор – миньорско-металургично селище близо до българската граница – със замърсен въздух и истории, които чакат да бъдат разказани и кинематографирани. Режисьорът Михайло Коцев прави тъкмо това.
Арена на достоверно предадените реални събития (“Яловина” е по истински случай) всъщност е провинциална работническа постюгославска Сърбия с нейните националистически тежнения и чисто човешки драми. Доминиращата тема витае в прашното пространство и направо струи от включените телевизори и вчерашните вестници. По същото време в Белград улични демонстранти атакуват американското посолство, а “албанските терористи убиват отново”. В тази долитаща отвън и самоизграждаща се отвътре среда, не е чудно, че по-малкият брат носи христоматийна фланелка “Косово е сръбско!”, като код, че измъкването от колективните нагласи, от угнетяващата действителност и, в последна сметка, от напрягащия град с ограничени жизнени алтернативи, ще е проблематично. В края обаче той напуска Бор и пише „Как измамих яловината”. Спасение с белези…
Атмосферата на работническото пространство е визуализирана през характерни сцени и детайли от битовата и градска среда: матрака на стълбището; пълната с чаши мивка; безпорядъка в жилището; мината, която е дори изкуство на стената (Яловина е навсякъде, в душата също!); надписите по фасадите на втори план, славещи Партизан; тъмната кръчма на миньорите и др… Перспективите са мрачни, но поне идеята за Някаква перспектива не е загубена. Или както се пее в популярното парче:
Действителността е черно-бяла, а бъдещето – сиво…
Перспективата за нас е бира и евтини цигари от магазина…
Персонажите са едновременно специфични, но и фабрикувани от авторовото въображение в услуга на драматургичната линия, очаквани в наличност, но повече пръкнали се от живия живот. Това са хората, които срещаш в малкия потискащ град…
Двамата братя Страхил и Марко, които живеят без родителска опека, толкова сами и толкова заедно. Малкият е чистото дете, подлъгано от улицата, имащо все пак за авторитет големия си брат. Страхил е покровителят, който бди и защитава. Преживял и надмогнал амбиции, мечти и разочарования. Философски приел работа, семейство и живот – такива, каквито са. Мъдър и смирен, разхожда кучето из разпадащия се град. Много прилича на Монти Броган (Едуард Нортън) от ”25th Hour” на Спайк Лий. Остава му само последната битка – за душата на Марко. И двамата пишат, веднъж за да осмислят случващото се, и втори път - за да избягат от него.
Тук е още приятелят от детството, избягал рано-рано, изучил се и сега пристигнал обратно, само за да направи репортаж за мястото. Бирата с него е сладка, но спомените и констатциите за настоящето горчат. Тук е и връстникът, избрал криминалните схеми, за да преодолее материалната посредственост. Местният дявол, който кара хубави коли и изкушава.
Още, приятелят, излязъл преди дни от затвора и вече на прага на ново престъпление. Мъртвите от свръхдоза другари от миналото. Не на последно място, мъртвата майка и абдикиралият баща.
Все архетипи, които средният зрител с голяма верояност може да срещне в собственото си битие.
Сред мъжкото обкръжение в известен смисъл липсва Жената, т.е. Любовта.
Сюрреалистичните кадри-съновидения от мината – Страхил търси Марко – стоят като чуждо тяло и не са съсвем убедителни. Можеше сякаш и без тях.
Посланието обаче остава въздействащо. Да стъпиш в обувките (червените кецове) на другия с цената на всичко. Защото, да, има два пътя, но единият всъщност е отказът от пътя, а другият е извървяването му. В яловината понякога блестят благородни метали, но от теб зависи да ги откриеш.
Личи си, че Михайло Коцев е вложил сърце в историята. Искреният автобиографичният подход насища със заряд да повярваш на това, което виждаш. Михайло е родом от Бор, но учи “Кинорежисура” в НБУ. По-голямата част от екипа на продукцията зад кадър неслучайно са българи. Всичко това е страхотен пример за българо-сръбска киноколаборация, макар да става дума за студентски късометажен проект. Дано повече прохождащи или утвърдени творци от двете страни го последват. Защото тогава синергията, поради близостта в манталитет, обществени нагласи и душевност, ще е гарантирана. А и Бор може да бъде Перник. Това най-добре го знае Драго Шолев.
