Историята започва в един апартамент в един гигантски блок някъде из крайните квартали на Прага. Там и свършва, докато болката и нещастието се пропиват в стените. Основният герой е жена. Казва се Яна. Филмът е агония.
П
опадайки случайно на този филм в интернет, първосигналната ми реакция беше „хмм... жена, тегав поглед, май е бита, 12 минути, българин вероятно минал през тежката механика на НАТФИЗ“... независимо от тази ми реакция, гледам всеки български филм с внимание, защото ми е интересно, но си признавам, че съм малко резервиран, когато реша да гледам такъв ф, защото често оставам изпълнен с тежки емоции след края на филма. Яна също е тежък филм, но по особен начин, тази тежест не се усеща толкова, защото историята внася и лек трилър елемент. Трилъра е характерен с това, че колкото повече присъства в една история, толкова повече се подтиска драматичния ефект, в следствие на който филмът ви става тежък. Всъщност, на вас ви става все по-интересно да стигнете докрая.Тази интересна разлика между този филм и една немалка част от българските късометражни филми вероятно не е случайна, защото Борис Николов е завършил също НАТФИЗ, но след това е учил и в филмовото училище в Прага. Макар че проблематиката на ежедневието в България не се различава особено от тази в страните от Източна и Централна Европа (донякъде), всъщност атмосферата хем е до болка позната с битовизма си, хем кино езика някакси лъха на западно европейско кино. Този микс определено ми привлече вниманието още от самото начало на филма с представянето на квартала и в последствие концентрирането му върху отделния индивид. Този преход от общество към личност е е много добре премерен и естетически издържан.
Яна! Историята, която вече ни е докоснала по онези душевни струни, опънати от познатото и ширещо се из България, нещастие, превърнало се в епидемия ако слушаме медиите, започва направо без излишни кадри. Тя (Яна, изиграна страхотно от Виктория Хуберова) не живее спокойно. Тя не е щастлива. Тя изпитва постоянно болка. Периодично тя изпада в нервни изблици. Тя е деструктивна. Тя е нещастна. Тя е бита. От мъжа си – от човека, с когото се предполага, че трябва да е щастлива, този, който трябва да я закриля, този, с когото ще се развива, този, с когото ще се обичат, този, с когото ще е спокойна. Уви... животът понякога е суров.
Повече няма да разсъждавам върху сюжета и поведението на Яна, защото моето лично виждане е, че хората водят такъв живот, какъвто си направят и не могат да винят никого за това. Всичко е въпрос на воля и недопускане на страха да превземе съзнанието. В глобален мащаб обаче тези тъжни истории са много. Борис е успял много изчистено, естетично и същевременно леко грубовато с нотки на неореализъм да ни разкаже историята на Яна по начин, който прави този филми мой личен фаворит, независимо, че тъжните истории не са ми любими.
