КИНЕМАТОГРАФИСТ KARL HOLT
Един радиолюбител предава за целия свят, но светът, изглежда, е мъртъв. Надеждата умира последна, а сигналът надживява всички. Но дали героят е съвсем сам? И дали ще открие приятел или враг? Един от емблематичните трилъри за 2008 на Karl Holt.
С
транна лента, в добрия смисъл на думата. Толкова озадачаваща, че търсиш обяснение, което винаги е добре, когато говорим за кино послания. Възможната интерпретация може да се случи на две нива – нека ги наречем “привидно” и “метафорично”, или как може да се възприеме филмът в тесен и в по-широк смисъл…Външно виждаме някаква постапокалиптична действителност. Нещо като последния човек на земята. Можем да гадаем какво точно е връхлетяло героя, града и света. Какво е накарало някой да изпише с кръвта си “ПОМОЩ” на стената? Пандемия, извънземни, зомбита, природен катаклизъм, не е съвсем ясно. Всъщност, не е и от кой знае какво значение. Важна е психологията на самотния радиоводещ и неговите мотиви. Акцент е диаболичното невидимо присъствие, което е източник на напрежение и съспенс. Тук жанрът е достижим и ясен – трилър – но това сякаш не е всичко …
Струва ми се, че авторът е прекарал извънредно деликатна, ненатрапваща се и умна метафора за самотата на модерния градски човек; за невъзможното пълноценно общуване; за прекъснатите канали на комуникация между хората; за компромисните опосредстващи (и посредствени) институти между тях – медиите (радиото). Забележете, че визуално и имплицитно това внушение е решено така (без значение дали е адекватно на линейния разказ!): когато звучи музика, виждаме хора; когато на микрофона заговори героят, градът е празен и разрушен и НИКОЙ не го слуша …
Сетне се разгръща мистерията с телефона. Вероятно самият призрачен град се обажда. Или собствените демони на Робърт Колинс. В “Марсиански хроники” на Рей Бредбъри има една знаменателна глава, наречена “Безмълвни градове”. Годината е 2005 и Уолтър Грип изглежда е единственият останал човек на Червената планета. До момента, в който не чува звънящ телефон – оказва се дебела, грозна и досадна жена, която той съвсем скоро изоставя, за да заживее отново съвършено сам.
Тук дори това не се случва. Впрочем, хрумва ми асоциация и с някак подценения шедьовър на Дани Бойл (по сценарий на Алекс Гарланд) “28 дни по-късно”, в който единственото по-страшно от зомбитата бяха … хората.
Добри думи за режисурата на Карл Холт. Успял е картинно да изобрази опозицията “студио – свят”, или малката клаустрофобична кутийка-убежище на героя и необятния загинал град. Освен всичко, има нещо цинично красиво в кадрите на разрушението (компютърно генерираните образи са по-скоро сполучливи): мрачните домове, порутените закусвални, празните алеи, улици и магистрали, разбитите детски площадки … Това е извратената естетика на грозното.
Звуковият дизайн също е на ниво, а във филм, в който голяма част от действието се развива в радиостудио, това е жизненоважно. Този компонент също е филигранно изпипан – звучащият джаз по “Velvet FM”, заедно с характерния радиоглас на Робърт Колинс (Джеймс Парсънс) и записаните кашове, създават особена атмосфера, а тревожността се засилва от различни аудиални детайли: смущенията в сигнала, микрофонията, гневът на потенциометрите …
Стържещата грамофонна глава в края, върху кадри и от студиото, и от наново населения град, води към усещането, че нещо не е наред с този привидно усмихнат, но всъщност дълбоко отчужден, съвременен свят.
