Destino @ Кинематограф.BG

Д а гледаш Destino е като да гледаш сън. Образите и фигурите се преливат едни в други сякаш освободени от всякаква логика и норма, но въпреки това образуват цялостна история и носят в себе си толкова смисъл, колкото са богати собствените ти асоциации и въображение.

След Destino се събуждаш. Не си убеден до колко разбираш това, което току-що се е случило, но знаеш, че е било нещо специално. Нещо важно. Нещо лично. Една история, разказана на език, който си забравил - хем го разбираш, хем знаеш, че още много неща са ти убягнали.

Но стига аналогии.

Destino. Един филм, обречен да бъде емблематичен поради факта, че е рожба на двама от всепризнатите гении на 20ти век - Уолт Дисни и Салвадор Дали. За всеки запознат с творчеството им, идеята звучи малко странна, а стиловете - леко несъвместими. Обаче ето го Дестино - прекрасен, съчетаващ в себе си безграничната фантазия на Дали и приказния стил и красота на рисунките на Дисни.

Сам по себе си сюжетът е “обикновена любовна история, в която момче среща момиче”, както казва самият Уолт Дисни, но магията разбира се е в начинът, по който тя е разказана.

Всъщност развитието на проекта е не по-малко интересно. Дисни среща Дали през 1944г. По това време художникът вече е признат за водещата фигура в света на сюр-реализма, а Дисни от своя страна е отдаден на развитието и разширяването на границите в света на анимацията. Двамата започват този проект, но след около година сериозна работа студиото на Дисни излиза със становището, че филмът няма да пожъне необходимия успех и не е финансово оправдан. Проектът е замразен в продължение на 57 години, докато Рой Дисни, племенникът на Уолт, не вижда изкуството и потенциала в него и събира съвременен екип, който да го завърши по скиците и записките на Дали. Премиерата е едва през 2003г. и оттогава Дестино е носител на множество награди по цял свят, включително Оскар за най-добър късометражен филм.

А сега няколко думи за анимацията. Типично в свой стил, Салвадор Дали разказва на принципа на свободната асоциация, тясно черпеща вдъхновение от онази част на човешката психология, наречена “несъзнаваното”. Ние виждаме нещо, което на пръв поглед и по всяка очевидна логика няма нищо общо с нещо друго, но въпреки това ние асоциираме между двете защото някъде в нашето “несъзнавано” е складиран спомен, случай или момент, свързващ именно тези две неща.

Да, така работи Дали и затова илюстрациите му ни говорят на един по-... първичен език.

Всичко това е облечено в една типично Дисни история, а в илюстрацията на жената веднага виждаме характерните грациозни движения и големи очи на “принцесите” (всъщност взаимствани от японската анимация).

Трябва да се признае майсторството на френският режисьор Dominique Monféry и екипът от 25 аниматори, които буквално дешифрират илюстрациите на Дали и успяват не само да завършат проекта, придавайки му цялостен вид, но да запазят напълно характерния почерк и на двамата велики творци, стоящи зад него.