Млада двойка, загубила тръпката някъде из безкрайните цикли на ежедневието, се опитва да запали искрата отново с план да поканят за вечеря тяхна готина приятелка. Завършекът на тази история дава интересна картина за невидимата криза на съвременното общество.
Филмите за двойки, било то романтични или смешни и романтични, формират доста сериозен дял от общия брой филми, същевременно този жанр е сравнителнно ограничен като възможни и реалистични сюжети, тъй като все се върти около бита, отношенията и характерите на мъж и жена, опитващи се да постигнат онази хармония, с която най-често завършват американските филми. С други думи, тези филми често не представят нови проблеми, а предъвкват вече познати такива до степен, в която превъзпитават аудиторията, че тези проблеми е нормално да ги има (т.е. не е нормално да ги няма, а американците са крайни „нормалисти“). За американците това въздействие, което оказват е ключово, защото тези филми се съсредоточават върху микросвета на човека, там където хората често търсят готови решения отвън, а в дългосрочен план поставя и културен модел, по който хората да съжителстват по двойки. Именно затова, тези филми продължават да са търсени, независимо, че нищо ново не показват.
Ако горното обобщение важи в пълна сила за пълнометражното кино на база заглавията из кино веригите в Европа последните 10 години, то за късометражното, за щастие, истината е друга. Dinner with Holly е добър пример за хем достатъчно симплифицирано и изчистено действие, че да задоволи масовия вкус, хем със „ступорен“ край, който изкарва филма от познатите клишета и предизвиква онзи импулс у онези хора, разпознаващите се в героите, нужен им да преосмислят връзката със себе си. Защото, ако трябва да сме честни, единствената причина да се стигне до тази ситуация е, защото и двамата (двойката) са заглъхнали вътрешните им първични усещания и правят всичко през конструкта на рационализма си, а по този начин е почти невъзможно да постигнат онова състояние, в което да усещат правилно хората около себе си и всичко да се случва от само себе си, без да го обмислят предварително. Това ясно се разбира от невъзможността им да предразположат приятелката им към тройка без да се налага да констатират целта си като съобщение по новините и стреса, който изпитват при дори малкото излизане от утъпканата пътека.
Режисьорите и сценаристи Josh Crockett и Dan Sinclair очевидно работят чудесно в тандем, защото на всичко са уцелили правилния баланс. Филмът безскрупулно навлиза в интимните моменти на двойката, но и не прекрачва границата на вулгаризма. От една страна те иронизират героите, но от друга ни кара като наблюдатели да им съчувстваме за дупката, в която са изпаднали. Двамата очевидно са осъзнали, че имат проблем, но същевременно виждаме, че те са неспособни изобщо да вникнат в същината на проблема, защото мирогледа им, с който са достигнали до тези личности е стъпил на грешна основа. От друга страна, с незавършения си тих край, в който чуваме само потракването по чинията, доста добре можем да се позамислим за нас самите. Всичко е тук и сега.
