Do Not Disturb @ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.BG

Х орър филмите се делят на два вида – така наречените “slashers”, където опознаваме отблизо вътрешностите на героите, и онези, при които идеята е всичко. При втория вид има един основен принцип – това, което не виждаш е много по-страшно от каквото и да ти покажат на екран, защото както знаем, човешкият ум ражда чудовища.

И след тази увертюра, нека се насочим към Do Not Disturb. Макар че имаме ефектната сцена с главата, филмът очевидно е от вид #2. И тук откриваме и първото му сериозно качество: да уплашиш публиката в рамките на 12-ина минути екранно време, без да им подхвърляш изобилие от шокиращи и кървави сцени, не е лесна работа. Режисьорът и сценарист Patrick Rea определено е свършил добра работа и успява да заинтригува като ни кара да си зададем един куп въпроси (които главният персонаж учтиво изрича вместо нас) и след това ни дава... недомлъвки вместо отговори. Отвореният край е отлично решение за един такъв филм, тъй като всеки може да си доразвие исторята по начинът, по който на него би му било най-интересно. Дали мистериозния почитател е демон? Дали е призрак на друг сериен убиец? Дали е духа на жертва, която иска отмъщение? Дали не е духа на влюбена в него жена? Може. Всичко може.

От друга страна филмът се отличава с доста добра (макар и малко прекалено школувана за моя вкус) кинематография и монтаж – кадрите са естетически заснети, добре композирани, ефектно нарязани и с много добре балансирана цветова корекция (особено важен елемент, когато говорим за толкова атмосферно-ориентиран филм).

Забележки обаче има. Определено има какво да се желае от изпълнението на главния актьор (Allen Loman). Поради факта, че той изцяло изнася филма на раменете си, играта и монолозите му трябва да бъдат много убедителни, а за съжаление – не са. Не успя да ме потопи във вътрешния свят на един разстроен мозък, не успях да му повярвам, когато говореше за вътрешните си мотиви и подбудите към убийство. Дори реакциите му спрямо свръхестесвения диалог, който води, ми се сториха силно притъпени.
И в името на справедливостта, трябва да спомена, че на моменти сценарият съвсем не му помагаше – репликите в сцената, където той говори за мотивацията си, звучат някак елементарни, предвидими, генерални и просто не успяват да предадат дълбочината, за която претендират.

Все пак Do Not Distrurb си заслужава гледането, защото хем успява да ни потопи в 14 интригуващи минути, хем след това ни провокира да си измисилим отговори и да доразвием края. А за един филм – това си е успех.

The Last Ten

Навън вали. Един мъж се прибира вкъщи. Двойка правят шумен секс. Втори мъж също се прибира, но чува разни неща. Трети мъж бяга гол по стълбището. Едно дете проявява прекомерно любопитство. The Last Ten е успешна интерпретация в стил Хичкок на една брутална история.

DAVID HIGGS / Великобритания / 2014 ИГРАЛНО КИНО / ТРИЛЪР