Джаз, самота, любов, алкохол, хумор и същевременно тъга... Fallin Floyd, спечелил 3 фестивала за късометражни анимации, комбинира всички тези елементи чрез герой, който търси своето място в света, минавайки през различни изпитания и обрати.
Първото впечатление, което оставя у човек Fallin’Floyd, е, че адски много прилича на кратките анимации на Tex Avery на Metro Goldwyn Mayer от 30-те и 40-те в Америка – джаз музиката, наболите бради, депресията, хумора, че дори и движенията на героите. Освен това, проблемът, който тук се третира е присъщ на всеки и се наблюдава от години и, както виждаме, е доста актуален и в днешно време.
Естествено тук има къде-къде по-модерни технологии използвани за създаването на този проект. Дело е на Albert Hooft и Paco Vink от AniKey Studios, Холандия, които имат зад гърба си още един късометражен филм, но и работят върху реклами, приложения за телефони и куп други неща свързани с 2D анимация. Тя в тази история е ключова, тъй като споменах, че прилича на някои отпреди десетилетия, но редом с нея върви и елегантна 3D, която седи съвсем естествено и чисто графично прави всичко да изглежда по-живо.
Важен фактор е и музиката тук, която, заедно с анимацията, задават тона – в началото е мажорен, но след обрата в живота на главния герой (Floyd) Почти до края е минорен. Изборът да бъде джаз е много на място, защото ако блусът е главно за мъжа, който тъгува по жената, то джазът представя депресията от общ характер. В случая не се акцентира върху загубата на Floyd, защото, докато той пада с бързи темпове надолу, среща и други отчаяни хора с различни проблеми. Общото за тях е, че всички имат някакъв порок, който е или алкохол или наркотици, или секс, или каквото лесно помага да забравиш за проблема си на момента, а и другото е, че депресията, която ги дърпа надолу е представена по-много прост и общ начин. Тя е едно малко черно човече, което с времето набира мощ и става голямо чудовище, което накрая ще те довърши. „То“, например, кара Floyd да остави тромпета, с който прави хубава музика, изкарва си прехраната и най-важното, че доставя удоволствие на него и на хората около него.
Винаги съм харесвал анимациите, защото те могат да играят с въображението на хората. Верно, че днес с повечко CGI и в игралното кино може да се прави едва ли не всичко, но анимацията е използвала тези похвати още от Мики Маус на корабчето, през Том и Джери и Looney Tunes. Силата е в метафората, която и тук се ползва през цялото време и определено оставя следа.
Без повече „спойлери“, накрая има щастлив край. Няма да го издавам, но ще кажа, че той пък защитава тезата у една от последните песни на Beatles (впрочем, последната им) – “And in the end, the love you take is equal to the love you make”. Приятно гледане!
