Ч
етири жени е от онези произведения на кинематографичното изкуство, които трябва да гледаш без всъщност да гледаш. Глаголът „гледам” е твърде рамкиращ възприятията, а руснакът Антон Коломеец се е разпрострял по-скоро някъде около и отвъд тях. Действието се развива пред очите ти и ти наивно си мислиш, че всичко, което филмът има да ти каже, ще дойде именно от тази посока. В действителност обаче същината се рее някъде над, зад, че и под теб и чака да се пресегнеш и да я събереш – парче по парче. И най-хубавото е, че всеки може да сглобява парчетата както си иска и винаги ще получава адекватна цялостна картина. Строго персонализирана и в същото време всеистинна.
Първата неволна асоциация, която изникна в мен, гледайки началните секунди на филма, беше с Четирите конника на Апокалипсиса. Четири жени, четири конника – четири начала и четири края. Дуалистичността на живота, побрана в четири думи, една запетайка и една глава (моята!).
Втората асоциация беше далеч по-прозаична и донякъде предсказуема – Андрей Тарковски и неговият „Сталкер”. Минимализъм във всички аспекти, силно изострен диалог и приглушена цветова палитра – все неща, които ти подсказват, че заекът се крие някъде в невидимите малки дупчици по поляната и няма намерение да стане лесна плячка за съзнането с подскоци върху повърхността.
Трета асоциация, слава Богу, не последва. Асоциаcиите тук са напълно излишни. (Забравете и горните две! Или пък не.) Защото животът се асоциира по естествен път единствено със смъртта. А Четири жени е една твърде лична трактовка за живота. Представена през погледа и чрез изразните средства на онова изкуство, което най-явно се опитва да го наподоби до най-малките му детайли – театъра.
Четири млади жени, репетиращи репликите си от предстоящо представление, разхвърляна стая и огромно огледало – а в огледалото се оглеждат мечтите им за щастливо бъдеще. Така режисьорът ни въвежда в света на актрисите (чиито персонажи само в рамките на 25 минути успява да изгради във впечатляващи дълбочини). В действителност обаче всяка една от тях се сблъсква с трудностите и илюзиите на реалността, със своите несбъднати и изоставени мечти, намирайки изход от тях в професията си. На сцената – където се чувстват истински и щастливи. Само че дори театърът – това елегантно бягство от реалността и нейна чувствителна пародия – е най-истински именно когато живият живот нахлуе неканен в него. Това е изразено по прекрасен начин в може би най-силната кулминационна сцена от филма, в която жените са буквално завързани в примката на театралните преструвки с помощта на съвсем реално въже. И когато суровата действителност изважда от комфортния транс една от тях чрез едно нечакано телефонно обаждане, всичко в предварително заложената постановка се обърква и настава съвсем не творчески хаос, който в същото време подтиква актрисите към изиграване на най-гениалните си роли, неустоими за всеки обектив. Тези на самите себе си.
Няма смисъл да продължавам да разкъсвам филма на отделни парченца с цел задълбочен анализ – те са толкова много и толкова разнопосочни, че това упражнение само ще развали магията. Четири жени се възприема като един-единствен цялостен фрагмент и ако не те жегне поне секунда от него, по-добре е да го зарежеш. В противен случай врътваш зеленото стъклено топче на възприятията си (точно като това, с което започва и завършва филмът) и чакаш да видиш къде ще те отведе този път.
Първата неволна асоциация, която изникна в мен, гледайки началните секунди на филма, беше с Четирите конника на Апокалипсиса. Четири жени, четири конника – четири начала и четири края. Дуалистичността на живота, побрана в четири думи, една запетайка и една глава (моята!).
Втората асоциация беше далеч по-прозаична и донякъде предсказуема – Андрей Тарковски и неговият „Сталкер”. Минимализъм във всички аспекти, силно изострен диалог и приглушена цветова палитра – все неща, които ти подсказват, че заекът се крие някъде в невидимите малки дупчици по поляната и няма намерение да стане лесна плячка за съзнането с подскоци върху повърхността.
Трета асоциация, слава Богу, не последва. Асоциаcиите тук са напълно излишни. (Забравете и горните две! Или пък не.) Защото животът се асоциира по естествен път единствено със смъртта. А Четири жени е една твърде лична трактовка за живота. Представена през погледа и чрез изразните средства на онова изкуство, което най-явно се опитва да го наподоби до най-малките му детайли – театъра.
Четири млади жени, репетиращи репликите си от предстоящо представление, разхвърляна стая и огромно огледало – а в огледалото се оглеждат мечтите им за щастливо бъдеще. Така режисьорът ни въвежда в света на актрисите (чиито персонажи само в рамките на 25 минути успява да изгради във впечатляващи дълбочини). В действителност обаче всяка една от тях се сблъсква с трудностите и илюзиите на реалността, със своите несбъднати и изоставени мечти, намирайки изход от тях в професията си. На сцената – където се чувстват истински и щастливи. Само че дори театърът – това елегантно бягство от реалността и нейна чувствителна пародия – е най-истински именно когато живият живот нахлуе неканен в него. Това е изразено по прекрасен начин в може би най-силната кулминационна сцена от филма, в която жените са буквално завързани в примката на театралните преструвки с помощта на съвсем реално въже. И когато суровата действителност изважда от комфортния транс една от тях чрез едно нечакано телефонно обаждане, всичко в предварително заложената постановка се обърква и настава съвсем не творчески хаос, който в същото време подтиква актрисите към изиграване на най-гениалните си роли, неустоими за всеки обектив. Тези на самите себе си.
Няма смисъл да продължавам да разкъсвам филма на отделни парченца с цел задълбочен анализ – те са толкова много и толкова разнопосочни, че това упражнение само ще развали магията. Четири жени се възприема като един-единствен цялостен фрагмент и ако не те жегне поне секунда от него, по-добре е да го зарежеш. В противен случай врътваш зеленото стъклено топче на възприятията си (точно като това, с което започва и завършва филмът) и чакаш да видиш къде ще те отведе този път.
