Какво носим в джобовете си @ Кинематограф.BG

Т ози филм сякаш е правен специално за мен. Имаше един период от студентските ми години в Германия, в който изпразвах съдържанието на джобовете на якето си само при смяната на сезоните (съответно смяната на якетата - от зимно към пролетно). А през това време трупах в тях какви ли не значителни и незначителни артефакти от забързаното ми ежедневие в не дотам познатия град. Всъщност трудно е да се каже, че значителни неща въобще е имало сред оръфаните хартийки, касовите бележки, смачканата карта на града и знайни и незнайни документи от различни учреждения и институции. И тук-там някоя стара дъвка, или пък мартеница, ненамерила своето разцъфнало дърво. И аз като героя във филма на Горан Дукич крачех по ветровитите улици със силно издути джобове и вероятно съм търсел приложение на всеки от боклучетата в тях. Съдба, различна от кофата за боклук, където в крайна сметка те се озоваваха, рано или късно.

"Какво носим в джобовете си?" на Етгар Кертен е разказ за това, какво носим в джобовете си. По-сложно няма нужда да бъде изказвано. На пръв поглед това е една съвсем обикновена градско-любовна история, с лек философски отенък. И с намек за пропуснатите възможности и това доколко бихме могли да се подготвим за тях така, че да не ги изпускаме. Ако го разгледаме прекалено задълбочено, ще изгуби голяма част от непринудения си чар и способността си да развеселява и разсейва от същото това забързано ежедневие, което пълни джобовете ни със своите остатъци. Ако обаче подходим към него твърде лековато - като към комикс на последната страница на жълт вестник - ще пропуснем да видим колко много от нас самите се крие във всеки джоб на всеки странник, с когото се разминаваме, без дори да отлепим поглед от тротоара (или от абстрактната ни цел, към която тъй устремено сме се запътили). И ще нанесем една микро-обида на себе си, която дори няма да забележим. Но тя ще си остане някъде там, измежду касовата бележка за платената сметка за ток и пакетчето дъвки, което се въргаля в джоба ви от миналата сряда. Ще забравим да си припомним, че изкуството (както и истински значимите неща в живота) е в детайлите. В малките радости, дребните жестове и едва доловимите усмивки. Защо не и от някой непознат на улицата, който спешно се нуждае от забравения кламер в джоба ви.

"Какво носим в джобовете си?" на Горан Дукич е филм за малките моменти, превъщащи се в гигантски моментуми. За това как един забравен в джоба молив, изваден в точния момент, може да предопредели понататъшното развитие на събитията. И дори живота ви. Не разглеждайте задължително този пример буквално. Всеки филм така или иначе е една своеобразна метафора на реалността, дори когато си служи с нейния инструментариум едно към едно. Ефектът, търсен (и според мен намерен!) във филма на Дукич, изпъква още повече с похвата ала-Монти Пайтън, който ние навремето в началните класове наричахме апликация. Фрагментирането на обектите и движенията принизява съществуването ни и съществуването на целия свят до нивото на дребинте неща в джобовете ни. И не бих посмял да кажа, че това е деградация. По-скоро е вглеждане в себе си - градация на личността чрез деградация на социума. В чисто физически аспект. И метафоричен. Почти метафизичен.

Посланието на разказа и на филма може да бъде различно за различните си реципиенти. За мен поне изводът е следнитят:

Ако ви попитат "Какво толкова носиш в джобовете си?", отговорете: "Спасение". Ако не друго, то поне спасение от празнота, която издува много повече и по-болезнено от дребните измачкани артефакти на забързаното всекидневие. А с малко повече късмет - и спасение от самотата.

Стига да имате в джоба си така нужната за момичето/момчето от отсрещния тротоар запалка. Пък била тя и само такава за душата.