Това което чух от плащащите питиетата си хора в понеделник бе най-вече „нещо не ми е ясно защо свърши така и какво точно стана“. Пък мен това ми беше малко трудно да го приема, защото още не бях спрял да пляскам. Откъде идва разрива тук?
 

Може би от нелинейната структура и продължителните непрекъснати кадри (разходката, събуждането, финала), които сигурно объркват и натоварват по мързеливо гледащите. Но пък още не съм чул някой да злослови „Криминале“ на Тарантино поради същата причина, колкото и мързеливо да е гледал. Факт е все пак, че в късометражна форма, тези похвати са по-трудно смилаеми (освен когато не лепнат съвсем на сценария и идеята като в „Ботев е идиот“, който има изцяло вътрешнокадров монтаж; все тая за какво говоря – ако случайно още не си го гледал – направи го).
 

Просто някои зрители, освен че не оценяват техническите и художествени похвати, като невероятния музикален подбор, сякаш остават далеч от илюстрираните човешки емоции. Не отричам, филмът е много личен (от едно интервю с Андрю РензиAndrew Renzi разбираме, че това е личната му изповед, за времената, в които баща му умира от рак - той е на снимката накрая) и това е видно, донякъде оправдателно. Въпреки това ми е чудно – наистина ли не всеки е бил на точно това място в живота си? Притиснат от неизбежността на случващото се, на онова скапано вечно движение или кръговрат или квото е там, с което изобщо не знаеш как да се справиш и решаваш да заобикаляш, да бягаш от насадената ти отговорност, докато вътрешната вина не стане нетърпима. „Спрете света искам да сляза“! Никой ли?
 

Може би проблема си е във филма, може би не е достатъчно добър, за да може всеки да го съпреживее. Може би аз съм бил на прекалено подобно място и затова успявам ... Може би повечето останали хора са чудесни, отговорни, „Captain Awesome” типове, на които колебливите тегоби на навлизането в съвсем зрелия живот са непознати.
 

Така или иначе, не пожелавам на никой да е на точно това място, на което е героя, но се надявам такива филми да бъдат по-добре оценявани. Не за друго, но си мисля, че страшно много хора преминават през житейските си запеци с някакъв срам да ги погледнат по-дълбоко и да ги осмислят, както го е направил автора на този филм. Не на масовата констипация!
 

ПС – Парчето от колата е „How can you mend a broken heart” на Al Greene. Може би сте го слушали в също запомнящо се изпълнение на Bee Gees. Мисля, че неговата версия е по-добра.