La Donna е приказка за една двойка, търсеща нещо ново и предизвикателно в иначе скучния си живот. Всичко е розово и хубаво до момента, в който не се вкарват в смъртоносна ситуация. La Donna е спокоен филм, който ви шепне тихо, че най-лошото предстои.
La Donna може би не е това, което повече от вас биха очаквали във филм с такова описание, но това е разбираемо, защото La Donna принципно не е типичен филм. Подхода, с който Nathan Honnold и Alex Zhuravlov разказват историята е нестандартен. С това и интересен. Филмът е бавен, наистина, но в това си има чар. Когато действието се развива бавно, това първо настройва зрителя на друга вълна, второ, това дава възможност да се обърне повече внимание на визуалното изграждане, детайлите, обстановката, поведението на самите герои... което е също толкова бавно, колкото и ритъма на филма. Те просто са си бавни хора.
От друга страна, ние като зрители в един момент започваме да чувстваме емпатия и да им съчувстваме, защото те се опитват да внесат тръпка в живота си. Тръпката от младите години, която отдавна са изгубили. Представете си La Donna, но с млади герои. Тогава вероятно по съвсем друг начин щяхте да възприемете филма, защото сме свикнали старите хора някакси да правят други неща. От друга страна, ги оправдаваме за тези безразсъдни постъпки, особено в страна като САЩ, където всеки има право да ги застреля в частния си имот, защото когато живота стане скучен, нещо трябва да се случи. Ако не се случи, то значи човек е загубил онази душевна енергия, която прави младите млади.
Затова и тази „бавност“, с която се развива действието е оправдана, защото допълва усещането за тях като двойка. А и има още нещо... филмът е затишие, което завършва ударно с куршум. В този тип кино си има чар, а филмите, които биват разказани по такъв начин не са малко.
