Last Interview @ пїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅпїЅ.BG

Н арастващата безработица и отчаяното търсене на работа са проблеми, с които неизменно се сблъсква и Южна Корея. Множество изследвания след кризата през 1997 г. сочат за покачване на броя работници на непълен работен ден, както и последствията от кризата, пряко резултиращи върху самата работна визия и начина на живот на обикновения кореец.

Въпреки изключително бързото справяне и драстично снижаващите се проценти на безработни след 2008 г., то тези промени имат и своята цена. Цена, която плащат по-младите и тепърва сблъскващите се с търсенето на работа хора. Много от корейските фирми премахват или снижават значително местата за нови попълнения, които тепърва трябва да обучават, като на тяхно място предпочитат хора с дългогодишен опит. Всичко това води непосредствено до несигурността на младия кореец в търсене на сигурно работно место. Това са само част от аспектите, които предпоставят търсенето на работа – стресът, подготовката и конкуренцията в случая са убийствени. Достигането изобщо до интервю за работа може да се счита само по себе си за постижение. Какво става, обаче, когато явяващият се на интервю е болен и то от неизлечима болест?

Last Interview е именно опит да ни представи подготовката, трудностите и цената, която трябва да плати Baek Sujang в търсене на работа. Филмът, обаче, има наистина неочакван край, който непременно ще изненада зрителите. В случая, обаче, посланието на филма е адекватно, дори и Hyun Moon да беше избрал по-различен завършек.

Отначало виждаме мъчителната подготовка за интервюто, постоянното повтаряне на заучени до болка реплики и преглед след преглед на запис, който Baek Sujang прави, с цел да отличи грешките и неточностите в самото си представяне. Трябва да отбележим един специфичен кадър, показващ календар със зачеркнати дати – дати, репрезентиращи провалилите се преди това интервюта. Именно това е и филмовата интерпретация на живота на един млад кореец в търсене на работа – календар, изпълнен с дати и червен маркер.

Няма как да не симпатизираме на тридесетгодишния, живеещ с майка си и страдащ от непоносимост към слънчевите лъчи, Baek Sujang. Образът на главния герой, който Hyun Moon изгражда още в началото е толкова приятен и добродушен, че дори и след шокиращия край той остава непроменен в представите на зрителя.

По пътя за своето последно интервю виждаме как хората странят от облечения в черен костюм и носещ чадър, за да се предпази от слънцето Baek Sujang. Страхът и отвращението на всички е изписано по лицата им – страх от различното.

В представите на зрителя вече се прокарва съмнението, че във филма ще има обрат. С влизането си във фирмата следват кратки интервюта с други работници и специално назначен персонал, отговарящ за това да пази останалите работници от „хора” като Baek Sujang.

Да, ще става въпрос за вампири, колкото и банално да звучи. Референциите, обаче, с холивудския Interview with the Vampire и корейския Last Interview, са напълно неадекватни.
Тук, разбира се, идва и диференцията между американските продукции по тематиката, завършващи с апокалипсис и убийства и корейската интерпретация при евентуалната поява на т.нар. „заболяване”. Не случайно в световен мащаб говорим за корейското икономическо чудо. Решението е – въвеждане на закони за работни места, като фирмите са задължени да наемат поне 0,2 % от хората с тази „болест”, в противен случай компаниите плащат неустойки.

Похватът на Hyun Moon е странен при вкарването на „вампирския” елемент във филма, но от друга страна, именно чрез него се цели извеждането на трудностите в борбата за работно място при хора, страдащи от каквото и да е било заболяване. Целият сюжет и завършекът са адекватни дори и тези елементи да не бяха налични.

Важното в случая е, че на фона на реалната ситуация, в която се намира тридесетгодишният Baek Sujang, то филмът ни показва една действителна драматична ситуация, с която се сблъсква младото население на Корея – стрес, несигурност, отчаяние и внедреният дълбоко срам пред родителите…