Филм, намигващ на едни от дълбоко вкоренените в женското съзнание въпроси: какво да облека; какво виждам, когато погледна в огледалото; като себе си ли да отворя вратата за тази среща? Но, ако гледате внимателно, ще откриете и важни отговори.
С
поред едно от популярните суеверия за нощните пеперуди, влязлата в дома пеперуда носи знамение. Предвещава получаването на вест. Предвид, че въпросното крилато се счита и за символ на древна мъдрост, вероятно вестта няма да е за подценяване. Често обаче, за да научиш нещо, не са необходими фанфари, които да оповестят събитието, нито дори страничен човек, от който да даде посланието. Понякога е нужен честен поглед в огледалото, в наша снимка, от която се усмихва щастливото ни Аз, за да си припомним...Сценаристът и режисьор Sandy Widyanata засяга една вечно актуална тема – жената днес. Изискванията на това „днес”. Претенциите. Критериите. Стандартите. И, всъщност, след това идва ред и на жената. Без да бъдем сексисти, безспорно от двата пола, върху жената има неимоверно по-голямо напрежение относно външния Ѝ вид. Хомотът на изискванията обаче натежава все повече и вероятно никога не е бил толкова тежък колкото в последните два века. Неслучайно. С развитието на т.нар. естетична хирургия, жената на ХХ и най-вече на XХI век, вече не разполага с лукса да се оправдае (все едно подобно оправдание е нужно), че се е родила такава, каквато е. Плати-клъцни-срежи и е готова за конвейера на настоящите критерии. Чак да не Ѝ остане време да разцъфти в естествената си „опаковка” – току виж, това Ѝ помогне да развие и някои вътрешни достойнства и се усети, че женската Ѝ сила далеч не се ограничава до някакви „заклинания” от вида на 90/60/90. За тази тенденция е отговорна социалната среда като цяло – и жените и мъжете. Защото и двата пола твърде често правят грешката да идентифицират женствеността основно, ако не и единствено, с външния вид. От тук – колкото повече той отговаря на текущите разбирания за красиво, толкова „по-жена” е жената. Е, да, де, ама – не.
За щастие, без да задълбавам в размишления за мощта на женската природа, Ана (Romy Bartz) успява да се опомни навреме и в крайна сметка отваря в истинската си „опаковка” вратата на Хенри (Don Hany). Е, може би, в малко по-висок свой вариант. Приятна провокация във филма е, че акцентите, подчертаващи идеята на посланието, са по-скоро ненатрапчиви и могат да бъдат открити едва при по-внимателно вглеждане. Симетричното момиче с лишен от емоция поглед, приличащо на пластмасова кукла-манекен от корицата на списанието „Real beauty”, подчертано изкуствения цвят на облаците в края на филма на фона на билбордовете със силуети на перфектни женски тела. Но може би, най-особено внимание заслужава нощната пеперуда-вестителка, която с пътя, който прелита маркира етапите на прозрението за Ана – първо я намираме кацнала на вратата на гардероба Ѝ (лоното на вселенската трагедия „Какво да облека?!”); после я изкушава с безличното лице на момичето от корицата на списанието; след като Ана се е „измайсторила” пред огледалото, прелита покрай табелка на стената „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне”; и накрая, привлечена от светлината на лампата над усмихнатите снимки, намира последната си спирка.
Ана разбира знамението.
