Един фотограф прави експеримент, в който на деца в училищна възраст, разказва за света на големите. Оказва се, че той е толкова непонятен за децата, че те просто се смеят искрено и излъчват своята чиста енергия. Енергията на бъдещите поколения, неподозиращи, че системата ги чака.
Има нещо странно в това да слушам как деца говорят за света и по-конкретно делата на човечеството. Децата са толкова неадекватни. Толкова не разбират какво им се говори и толкова не им пука за това, че усмивката им придобива по-висша стойност. Тази на чистотата и необременеността от нещата, които ние разбираме, но пък не харесваме. Неща като политика, пари, войни, поп култура, заглаждаща мозъчните гънки и прочие. Същевременно, децата, бидейки ненаясно със случващото се, са и най-осезаемата проекция на бъдещето. Те са хората, които ще наследят нашия свят и ще го развиват по същия начин, по който и ние. Но те все още не подозират за ролята, която сме им отредили.
Ето, затова ми е странно. Излиза, че ние се раждаме свободни с чисти и красиви съзнания, докато в един момент се озоваваме в система, в която никой не ни е питал дали искаме да участваме. За да го осмислите по-добре, замислите се за собствения си преход от детско мислене към такова на „възрастен“, колкото и относителна и размита да е границата при някои от вас. Ставате на 18 и разбирате, че трябва да сте образован, да изкарвате пари, да си плащате сметките, да отгледате семейство, внуци ще искате един ден, за да усетите своя висш принос към бъдещето... Всичко това е измерение на индивидуалното ни участие в системата. И забележете, тя е така направена, че вие сами искате да участвате и изброените неща си ги поставяте като цели. Това е основната характеристика, която прави системата нещо повече от система. Това е цивилизация, защото системата не е самоцел, а прогреса чрез системата е цел. Хубава цел.
School Portrait, макар мимолетен и кратък и в естетиката по-скоро на документално-журналистическо видео, отколкото художествен филм, ми е фаворит. Накара ме да си спомня, че каквото и да се случва, в какъвто и свят да живея, каквито и проблеми да има, винаги има и втора гледна точка, която макар и да се свива, израствайки и поумнявайки, тя е първоизточника на моето аз. Детската гледна точка, с която съм се родил, открил света и чрез която в голяма степен съм формирал моята личност.
