Едно кратко пътешествие през историята на киното и технологията зад движещата се картина и звука. Носителите на Оскар от Moonbot Studios, по поръчка на Dolby, ни демонстрират чрез тази анимация вплитането на двата елемента, както и развитието на потребителския вкус.
Добре познатите ви звукари от Dolby са дали известно количество корпоративни долари за това филмче, направено от носителите на добре позната статуетка със златен мъж от Moonbot Studios, така че последните да използват някои нови джаджи на първите по предназначение. Хубаво изхарчени пари... или?
Много ме кефи, когато кинаджии се опитват да разказват историята на киното или да го характеризират като феномен, именно чрез самото него. Няма сериозен автор, който да не е вкарвал подобни интерпретации във филмите си – от Годар до Кустурица, през Тарковски, Тарантино и още хиляди известни и неизвестни майстори. И няма как да е иначе, понеже пълния ефект на Седмото изкуство върху съзнанието представлява енигма, различна за всеки един от нас; безкрайна загадка, също като самото съзнание. В този смисъл еднозначен отговор на въпроси като „Как ни влияе киното?” или дори „Какво е киното?” няма. Харесва ми една постоянна теза на словенския философ, социолог, психоаналитик и пълен неадекватник Славой Жижек, който казва: „Киното е съвършенното перверзно изкуство. То не показва мечтите ти, а те учи как да мечтаеш” (добър момент да ви приканя да гледате двата филма на Жижек и режисьора Софи Файнс, отнасящи се до киното и някои други неща – „The Pervert’s Guide to Cinema” и „The Pervert’s Guide to Ideology”)
Това твърдение може да се отнесе, както към шедьоврите на кинематографията, така и до всичките тонове „пуканки”, които са в същината на киноиндустрията, като такава. Дори с идеята за „просто развлечение”, всички ние сядаме пред големите, малките и средните екрани, за да можем умишелно или не да доизградим представата си за света, отвъд собствените ни преки преживявания. Така както го правим и с книгите, но далеч по смилаемо, далеч по лесно да научим какво още има и може да има „там”, какво да очакваме и какво да искаме. Ние не сме изправени просто пред някакви комици, супергерои, извънземни или пък социално-битови драми – ние сме изправени пред света отвъд нас, учим се как той работи и какво можем да искаме и вземем от него. Какво обаче стои зад лентите и гигабайтите, зад цялата тази машина за впечатления и мечти, независимо дали под формата на лесно и празно забавление, или комплексни идеи и философии?
Изкуството на движещата се картина и придружаващия я звук, дава на своя автор безброй лостове и клавиши, точно както на малкото момиче в Silent, за да насочва съзнанието ни и да го забавлява. Лостове и клавиши, които заедно с развитието на технологиите се увеличават неимоверно, могат да изпълнят всяко искане на боравещия с тях, и да пратят зрителя на безброй различни места по безброй различни начини.
Идеята на този кратък филм, може би е, че без технологиите машината не би могла да функционира адекватно и да привлича толкова много аплодисменти. Двама улични артисти с две прости джаджи, които олицетворяват цялото Седмо изкуство, не биха могли да реализират артистичната си карма, ако не разполагат с безкрайно увеличаващ се инструментариум от способи, който да използват във вечната борба с изискванията на съзнанието.
Това е и така, и не е. Аз, естествено, нямам нищо против кристалния звук на Dolby, или всичките възможности на компютърно-генерираните изображения. Но както при много други неща, те имат двоичната същност да бъдат инструменти за създаване на представи, и иструменти за правене на пари. Същата двоичност тормози цялото кино, както и почти всичко, което наричаме изкуство. Проблемът идва от това, че тези две същности, точно както Ин и Ян, са в симбиоза и влияят една на друга. И тук не говоря за това, че на който и да е филммейкър му трябват средства, за да реализира идеите си.
Един обикновен зрител сяда да гледа поредния блокбъстър за „Човека-ташак” или „Суперзабавната сватба на вуйчото на леля ми 3” или „Дядо Коледа е сериен убиец”, с идеята просто да се развлича, консумира, и след 5 минути е забравил какво изобщо е гледал. Но дори на пръв поглед неговия свят и разбирания да не бъдат променени от фалшовото изкуство, то всъщност го научава именно да консумира, да иска още и още от това – „лесното забавление”. Да не се задоволява със стари специални ефекти и обикновени истории. Да иска още! И тогава кристалния звук, компютърно-генерираните изображния, всичките ръчки и лостове стават самоцел. Те не създават нови светове от идеи и разбирания, а почва за още и по-скъпи ръчки и лостове ... и консумация... и тъпотия. Така ни учи да мечтаем голяма част от киното днес.
За завършек – двама улични артисти с два прости инструмента могат да изрусват много повече светове от един многомилионен филм. Важни са не способите, а идеята и послението зад тях, затова и идеята и посланието на Silent не ми харесаха, поне доколкото ги разбрах. И между другото – Нолан, Скорсезе, Тарантино и още един куп майстори на изкуството все още снимат всичко на лента.
Това всичко е моето смирено мнение, което е просто една интерпретация на произведението. Не налагам на никого нищо, просто се надявам да съм провокирал разсъждение, защото само чрез градивен мисловен процес можем да променим света около нас. Приятно гледане и бих се радвал много ако някой се включи с коментар отдолу!
